Юрген фом Шайдт
Слепота
Другарите му заудряха по дърветата, наподобяващи барабани. Единствено този добре познат шум му сочеше пътя през огненото тресавище, защото езиците на газовите пламъчета той не можеше да види. Само сегиз-тогиз, когато се приближеше до тях, усещаше топлия им полъх. Вървеше изправен и доста уверен, не се оставяше да го води само тоягата, с която се ориентираше. Скоро съзря пред себе си огромните масиви от сгради, онези чужди тела тук, на тази планета, в чието изграждане беше участвал и той. Но това беше далечно минало.
Машината още не работеше. Иначе щеше да я чува добре.
Кой ли беше дежурен днес… Чудно, защо хората от станцията пазеха от ветрокантусите. На него и другарите му косматите великани не причиняваха нищо, но това си имаше своите причини…
Щом застана на входа, се вцепени. Всмукна изпитателно въздух през носа си, чиито обонятелни клетки скоро щяха да закърнеят. Изпита погнуса от стерилния въздух вътре, нагласен според земните условия. Въпреки че и него гоморанската атмосфера, преситена с въгледвуокис, го беше погубила. Тогава още.
Той направи усилие и пипнешком пое пътя нататък, където според усещането и паметта му трябваше да се намира порталът. Пък и защо да се бави. Още дълго нямаше да се откаже от шепота на телепатичните степни плъзгачи — бързолети, чиито ежедневни истории никога не проникваха през стоманения корпус на станцията. Скоро щеше да го замилва гальовният полъх на палещия вятър, който нахлуваше в равнината от кратерите на вулканичните конуси.
Скоро ще посети и Маврия от другата страна на планетата. Скоро. Ще й покаже пътя.
Тялото му се приведе. Опита контакта. Една сгърчена сянка затули синкаво-прозрачния портал от кварц. Никой не вдигна поглед. Сигналната лампа замига. Порталните сегменти се разединиха. Нахълта отравяща, огненознойна атмосфера и се блъсна в носовете. Секунди след това се чуха лудешките удари по огромните дървесни барабани. Двамата постови скочиха стреснато от местата си. С бързи привични движения те стиснаха оръжието.
— Ах, това си бил ти, Томас! Вие наистина си имате този отвратителен навик да плашите хората! — викна единият.
Слепият вдигна глава и се ослуша, опипвайки стената с чувствителните върхове на пожълтелите си пръсти. Не отвърна. Само по възбудено трепкащите клепачи над мъртвешките му очни ябълки се долавяше някакво вътрешно съчувствие. Като че с жест за отбрана той нахлупи скъсаната широкопола шапка ниско до очите си. Мръсният й цвят напомняше неприятно за небето над Гомора.
Някъде далеч в дъното на високото хале се отвори безшумно друга врата.
— Хей, какъв е този шум?
— Свърши вече, шефе! Беше Томас, от колонията.
— Отведете го в столовата и му дайте прилична храна. Но не вдигайте шум около него! Заради новите!
— Добре, шефе!
Щом се затвори вратата, единият часовой тръгна към слепеца и му подаде ръка.
— Хайде, Томас, днес сигурно ще има пак нещо хубаво за ядене. Дойдеш ли да ни видиш, винаги има по нещо хубаво.
— Хайде и ти — изръмжа другият, — не говори с него като с малко дете. Сигурно има повече пипе в главата си от тебе!
Той любопитно пристъпи до изтощеното му тяло.
— Виж тук, и с него става същото. Ето това набъбване зад дясното ухо.
Слепият, изглежда, не обръщаше внимание на думите им. Вдигна сухата си ръка и посочи към коридора. Безкръвните — му напукани устни мърмореха несвързани думи.
— Ох, клетият — каза първият постови, — скоро и ще онемее.
Поведе го бавно, като го хвана за трескаво опипващата десница. Другият постови седна отново зад бюрото, да запише според регламента случая в дневника на станцията, но не можеше да се съсредоточи. Спомни си как това сляпо, а не след дълго и глухо и нямо човешко същество, Томас Алварес, някога негов приятел, беше инженер в лабораторията за изследване физиката на твърдите тела на планетата Гомора. А сега двама души трябваше да охраняват портала, защото останалите живи се страхуваха от тези, които се бяха разболели. Това можеше да се тълкува и психологически, което беше още по-неприятно…
В столовата бяха много любезни с Томас. Почти всички го познаваха покрай предишната му дейност. Джон Ли Худър, новият техник по аеродинамика, го проследи бездушно. Дори не подозираше, че след месеци и той може би ще изглежда така.
Постовият, който доведе Томас, му избра обяд от автомата: топящ се като масло стек с пържени картофи, зелена салата, крем ванилия. След половин час отново надникна, но Томас все още седеше пред яденето. Месото и пържените картофи отдавна бяха изстинали. Той дори не ги беше опитал.