— Вероятно не е гладен — каза техникът по аеродинамика, на когото междувременно бяха обяснили, че Томас Алварес е един от теоретиците и инженерите, които са се разболели при опитите с контейнера за транслация на материята.
— Може би навън е нетърпимо горещо, или пък иска да си почине.
— От няколко часа температурата навън е постоянна — 49 градуса Целзий. Това горещо ли е според вас в сравнение с дяволския климат, който имаме обикновено?
— Е, добре, зная ли защо е дошъл тук. Просто за да прави нещо, каквото и да е. Но тази негова бездушна втренченост започна постепенно да ме дразни.
— Не всеки може да е жизнен като вас — каза постовият малко троснато.
— Ах, оставете.
Младият техник по аеродинамика приближи до лъскавия цветен мюзикбокс и пусна монета. Тя изтрака и с изчезването й пламна една дълга цветна лампичка. За първи път той вникна в текста, гравиран върху месинговата плочка над отвора за монетите.
— Не се ли грижи правителството на Земята за тях, за нашите слепи? — попита той в недоумение, обръщайки се към останалите мъже в столовата. Гласът му издаваше онази малко наивна нотка, която някои биха могли да потиснат, сблъсквайки се за първи път с този проблем. Всеки от колегите би му обяснил, че Слънчевата планетна система е отдалечена от Земята на десетки светлинни години, че правителството на Земята не го е еня какво става с хората на Гомора… че няколкото гроша в музикбокса едва ли ще подпомогнат техните слепи… че това е само жест на другарство… Но за какво ли е всичкото това вълнение… Думите на Хулър, изглежда ги засегнаха. Погледнаха го като по команда, но по лицата им се плъзна ужасяващо еднаква тръпка на огорчение.
— Идиот — каза Линдхут, експерт по лъченията, без да влага в думата нито обида, нито упрек. Само съчувствие успя да долови Хулър от това „идиот“, докато си спомняше за договора, който подписаха преди четири-пет седмици на Земята. Той и телемеханикът Айцерман. Силно мургавата кожа на лицето му лъсна. Той бързо менеше мислите си, ако му се предоставеше достатъчно материал за това. Сухота заседна в гърлото му и той бързо отвърна поглед от слепия. Наподобяващ антична статуя, той все още седеше скупчен на стола пред масата с ослепително бяла покривка и напълно изстинало ядене. Томас Алварес беше единственият в залата, който не го гледаше. Той беше като мъртъв.
Хулър препрочете гравираното на месинговата плочка: ЗА НАШИТЕ СЛЕПИ. Нещо го караше да поглежда натам. Дали има още много други като този Алварес? Спомни си, че често беше срещал подобни табелки на други места в разрасналата се изследователска станция. Импулсивно прегледа списъка на планетите, за да си отвлече вниманието.
Сляп. Идиот. Идиотски шлагери. Сляп за цял живот, все едно че си умрял, студен и мъртъв. Измежду тридесет и девет шлагера една плоча от Бах. Йохан Себастиан Бах, роден… Бетховен оглуша. Но сляп как ли ще е? Прелюдия и фуга в h-moll. Орган. Джудже стои в гората, притихнало и нямо… Идиот! Сляп идиот! Орган…
Ядосан на себе си и на несвързаните мисли, които размътваха иначе строго логичната му техническа мисъл, той натисна клавиш F/17. Механизмът се събуди, хъркайки за новото си програмирано съществувание. Той не притежаваше собствена воля. Но какво общо имаше това със слепотата…
Изниза се една дузина плочи, докато селекторът избра която трябваше и я положи на диска. Иглата отскочи пъргаво към прозрачната пластмасова плоча и се плъзна с пукот в началния жлеб…
Вибратото на мощен орган изпълни ниското, без всякаква украса помещение. Останалите мъже, вперили погледи в него, се споглеждаха въпросително. Докато свиреше плочата, не се долавяше никакъв друг звук. После в тътена на органа се примеси нов шум, не произвеждан от него, но който някак си по чисто логичен път сякаш му принадлежеше. Идваше откъм Томас. Слепият стискаше устна хармоничка в измършавелите си длани, като изтръгваше от инструмента с изпръхналите си устни мелодия, която по странен начин достигаше до всеки от тях. Това беше наистина една неспирна редица от тонове, една мелодия, която всички свеждаха до основните й елементи.
— Как му се ще да свири, особено сега? — запита Хулър.
Спомни си за една кръчма в Детройт, в негърския квартал, за техническата практика в steel mill1, за Клодит ваву…
„… и тези, които стоят и чакат, са негови слуги…“ — бе писал някога ослепелият Джон Милтън.
„Дали аз наистина искам да служа?“ — помисли Хулър.