Линдхут: — Плочата му е подействала. Как изобщо ви хрумна да пуснете именно този Бах, Хулър?
„Наистина ли смята, че като съм негър, не разбирам от нищо друго, освен от джаз?“
Хулър се замисли.
— Защо тъкмо плочата да му е подействала? — каза той разсеяно. — Та той е почти глух.
— Може да е усетил трептенията с ниска честота.
— Може, но не инфратрептенията на органа, а вибрациите на ипротрона.
— По дяволите, ти си прав — обади се друг.
Те долавяха отчетливо периодичния работен ход на машината, чиито мощни макари и бобини бълваха дълбоко под тях в скалната пръст на Гомора мощния ритъм, съпровождащ музиката на Томас. Плочата задра и изключи, върна се отново в избирателния барабан. Томас Алварес продължи да свири.
Стивънбург: — Да си припомни задачите, които е изпълнявал някога в станцията.
Ку–минг, електроник: — Предполагам, че е дошъл тъкмо затова. За да чуе контейнера за транслация на материята.
Хулър: — Той се вглъбява в звуците на хармониката. Чувате ли го какво свири? Нещо като блус. Като стария Country Blues2. Да беше престанал най-после с тази мъчителна песен…
Всички млъкнаха смутено. Обградиха слепеца, който изтръгваше една безкрайна редица от меланхолични тонове, които разказваха за мъката на слепите. За неговата мъка и за страданията на мъжете, които като него бяха принудени да живеят без зрима светлина и закрила в отровния ад на Гомора. И за това, че никой не биваше да узнае, че тях ги е имало някога. Защото никой не биваше да узнае колко опасни са експериментите, провеждани на тази планета. Единствен Хулър успяваше да долови откъслечни нотки на неотегчение, които обаче не можеше да подреди както трябва.
„Наистина блусът може да бъде не само тъжен“ — помисли си той. „От време на време напира игривост, ликуваща в лазура и все пак дълбоко печална и скръбна. Като онзи черен китарист, който преди години свиреше на счупена бутилка. Как ли му беше името, не беше ли Сторми Уедър? Клодит ваву беше истинско откровение, когато я обгърнеше с ръце и я притиснеше плътно до себе си в душния полуздрач на дансинга и ушите, и главата, и полюшващото се тяло, изпълнено с ритмично напиращ блус, тя беше така мека, така топла, така…“
Линдхут: — Как ли му хрумна да свири точно блус?
— Ах, затвори тази уста, не досаждай постоянно с глупавите си въпроси!
Приседнаха в краката на слепия и се заслушаха. Държаха се като деца, опитваха се да притворят очи и да си представят света без светлина, без багри, за да ги открият отново ужасени, защото хармониката на Томас им разказваше за нещо съвсем различно от това, което си представяха за тази безкрайна тъмнина. Единствено негърът Джон Ли Хулър, техникът по аеродинамика, с две академични степени, усещаше и другото — нетъжното, нетъмното, своеобразно светлото. Но и той не можеше да проумее откъде този клетник познаваше радостта, дали и аз ще позная радостта, само като си помисля как светлината ще угасне за мен в разцвета на моите дни, в този необятен, помръкнал свят. Понечи да изпляска с ръце някакъв буен, заразителен ритъм. Танцуваше му се, искаше да пропъди страха от себе си чрез танца, а с това и онзи опияняващ, унищожаващ ипротрон.
Бах зазвуча като суинг. Това е от щрайха, който бучи като шум от чинели, когато тимпанистът заудря по тях, когато четките се плъзнат по силно опънатите кожи. Всичко това съска като…
Под тях огромният генератор бълваше своя собствен ритъм, докато за хиляден път се опитваха да телепортират метална сфера с допустим диаметър от един милиметър на максимално разстояние осем метра. Този ритъм се всмукваше в телата на хората, намиращи се в тази сграда, и им причиняваше безконтролно отделяне на хормони, което постепенно отнемаше сетивата им.
А хармониката на Томас Алварес имаше още какво да им разкаже…
В избеното помещение тътенът на ипротрона секна. Защото по-голямата част от експериментаторите, както се очакваше, се мятаха конвулсивно върху стоманената скара. Сто метра по-нагоре замлъкна и хармониката. Томас се беше сгушил в кръга на изтощените мъже, все още безмълвно унесени. До него лежеше мръсносивата му, смачкана до неузнаваемост шапка. Капки пот се стичаха мъчително и бавно по набразденото от бръчки чело и откриваха в тънката корица прах, образувана като защитна броня на челото му, тесните ивици прозрачна кожа. С треперещи пръсти той мушна сплеснатата хармоника в един от вътрешните джобове на палтото си. Сега шапката не можеше да прилегне добре на главата му и насядалите наоколо различиха фината мрежеста разраснала се тъкан, започваща от очите и ушите и обхващаща най-външния слой на кожата на оголялото му теме. Туморът беше достигнал последната си фаза. Това вероятно беше последното посещение на Томас Алварес в станцията. След това той никога вече нямаше да напусне колонията на слепците, които се разбираха помежду си чрез инфразвуковите вълни на дървесните барабани и които търсеха храната си измежду пищно избуялите гъбични култури, като че бяха нов вид животни.