Долард: — Длъжни сме да се погрижим поне за Томас и да изчакаме, докато болните са на легло. Днес отново имахме голяма загуба, седем души.
Обърна се към Алварес:
— Как си, Томас?
Тук той млъкна смутено. Видя, че слепецът вече не беше в състояние да проумее доброжелателните му думи. Малко безпомощно той взе ръцете му в своите.
Алварес се свлече отново на пода и смъкна Долард със себе си. Скупчен долу, обвил с изпитите си длани присвитите към тялото колене, мъртвите очи отправени в пустошта — той приличаше по-скоро на невероятно стара сбръчкана мумия, отколкото на гениален изследовател. Имаше вид на силно вглъбен в мислите си човек, защото бръчките по високото му чело се врязаха още по-дълбоко, вените на челото се издуха и изскочиха напред. Също както преди, когато свиреше с хармониката, всички се втренчиха в него, задъхани, изцяло погълнати от тази фигура и от нейните на пръв поглед немотивирани действия.
Изведнъж всички викнаха в един глас.
Хулър: — Той се движи!
Движи се не беше може би най-подходящата дума. Промени положението си би било по-точно. Наобиколиха го, заоглеждаха го недоверчиво.
Алварес беше променил мястото си. Не седеше вече в средата на кръга, а извън него. Като надута гумена кукла, на която току-що са изпуснали въздуха, той се свиваше бавно, докато се подпря несъзнателно на голата, без нито един прозорец стена.
— Той се придвижи с направляваща честота на три метра, без дори да помръдне някакъв мускул! — простена Долард.
— Той откри тайната на духовното пренасяне на материята — каза Хулър със страхопочитание.
— Телепортация ли? Невъзможно! Какъв ли е трикът! — задъха се Линдхут.
— Изглежда, че не е преставал да работи по проблема — каза Долард. — И когато е нямал вече на разположение свои апарати и инструменти, е търсил нови начини. Да, защо да не може да се пристъпи към решаването на проблема двустранно.
— Външният свят — каза Хулър, — и вътрешният свят…
— Да се изследва подробно — заповяда шефът. — Трябва да разберем как прави това, дори и да се наложи да го разглобим като повредена машина.
Томас Алварес не би могъл да чуе думите му. Но застиналото му старешко лице изгуби тозчас цялата си вкамененост. Спазматично сгърчените черти на това лице се разтеглиха. Той се усмихна. Също като малко момченце.
— Дръжте го! — извика шефът просветлен и сам се хвърли с цял ръст върху слепеца.
Със страшен шум навлезе въздух във вакуума, който тялото на Алварес остави след себе си при изчезването.
Поривист вятър отскубна листа хартия и го понесе над мястото, където току-що бе седял слепият.
— Той ни изигра! — простена шефът разочаровано.
— Дали заслужихме нещо по-хубаво — каза Хулър.
Спомни си за една задимена негърска кръчма в Чикаго, за друга в Детройт, за жегата, и пушека, и шума в steel mill, за едно тяло на момиче, за парфюм с дъх на бадемов цвят, за девствените гори и блата на Гомора…
Отиде оттатък при музикбокса. Засвири мрачен джаз бенд, старата кутия захърка. Хулър почукваше в такт по прозрачния капак. Чукаше и тананикаше ЗА НАШИТЕ СЛЕПИ, докато шефът не изтръгна щекера с почервеняло от гняв лице.
Спогледаха се. Нямо. Шефът се обърна и напусна помещението.
— Можеш да ми… — извика след него Хулър, преди вратата да се затръшне зад гърба му. Шумът му напомни за друг един шум, с който Томас Алварес беше изчезнал. Наведе се и отново пъхна щекера в контакта. Джаз бендът продължи да скимти точно оттам, където беше спрял.
От черните очи на Хулър по мургавото му лице се стичаха сълзи. Но устата му се смееше, гърлото му се смееше, тялото му преливаше от освобождаващ смях, а краката му се задвижиха в такта на музиката.
Познатото плискане на течността във високите колкото човешки бой бутилкообразни дървета му показваше пътя. Не беше нужно да вижда тяхното оранжево зарево както през първите месеци. Томас Алварес знаеше много добре как да избягва коварните дупки в тресавището, защото дъното под краката му не беше така меко, поддаваше се по друг начин. Почти не усещаше постоянното чукане на капките по кожата на главата си. Само монотонното тиктакане на часовниковите бързолети, някои от които кръжаха ниско над него, му сочеше присъствието на приятелски живи същества. Той познаваше този такт. Доста време му трябваше, за да се нагласи спрямо него. А другият бързолет, който издаваше особен звук, можеше да е само от звеното на Щефан Кулазан.
Засъбира нови сили. Барабановидните дървета притихнаха. Корпусите на станцията се губеха далеч зад него. Усещаше нарастващото вибриране на почвата, когато изстреляха ипротрона. Преди трептенето да стане непоносимо, той си помисли: Маврия!