— Пуснете го — успя да се вреди Фортнем и затвори апарата. Струваше му се, че още чува гаровия шум от триста километра на юг, вика на кондуктора „Заемайте, местата си!“ и тежкия грохот на влака, потъващ в непрогледната нощ.
Синтия влезе в гостната.
— Какви глупаци сме и двамата! — каза тя.
— А представяш ли си на мен какво ми е…
— Интересно кой тогава е изпратил телеграмата и защо?
Той си наля уиски и се изправи насред стаята с чаша в ръка.
— Добре поне, че с Роджър всичко е наред — каза накрая жена му.
— Къде ти!
— Но ти самият току-що каза…
— Нищо подобно не съм казвал. Щом като каза, че всичко е наред, никак не е лесно да го измъкнеш от влака и да го върнеш вкъщи. Едва ли щяхме да успеем. Телеграмата е изпратена от него, но после кой знае защо е премислил. Но защо, защо! — Сръбвайки от уискито, Фортнем мереше стаята с крачки. — Защо е трябвало да ни предупреди за препоръчаните колети? Тази година сме получили само един, и то тази сутрин…
Гласът му потрепера. Още не беше се опомнил, Синтия вече ровеше в кошчето.
На обвивката стоеше печат „Ню Орлеан, Луизиана“. Синтия вдигна поглед.
— Ню Орлеан. Доколкото си спомням, Роджър пътува нататък.
Той си спомни как прещраква бравата и във въображението му възникна следната картина: дръжката се спуска, вратата се отваря и затваря, после друга дръжка се спуска, друга врата се отваря и затваря. И замирисва на влажна пръст.
Машинално набра номера, чака доста, накрая Дороти Уилис вдигна слушалката, Фортнем си я представи как седи съвсем сама насред стаята и във всички стаи светлините са запалени. Поговори с нея за разни неща, после се изкашля и попита:
— Дороти, въпросът ми може да ти се стори глупав, но не сте ли получавали тези дни някакъв препоръчан колет?
— Не — тихо каза тя. И продължи с известно колебание: — Макар че… Чакай! Мислех, че знаеш. Децата от квартала си намериха най-после любимо занимание.
— Какво любимо занимание? — повтори думите й Фортнем.
— Ама ти какво, вълнуваш ли се? Просто отглеждат гъби. Какво лошо има в това…
Фортнем стисна очи.
— Хю, Чуваш ли ме? — попита Дороти. — Казвам, че няма нищо лошо в това дето…
— Отглеждат гъби? — обади се най-после Фортнем. — Не, нищо лошо.
И затвори телефона.
Вятърът полюшва завесите, сякаш изтъкани от лунна светлина. Часовниците тиктакат. Бездънната нощ е плувнала в стъклата и превзела спалнята. Струва му се, че днешното утро е вече отдалечено на милиони години, но във въздуха отново се носи гласът на мисис Гудбоди. Чува как Роджър излива душата си и слънцето отново се скрива зад облаци. Чува как полицаят от южните щати набързо го посича по телефона. И пак гласът на Роджър и затихващите в далечината потраквания на колела върху релси. И пак мисис Гудбоди, която крещи от другата страна на оградата:
— Господи, колко бързо растат!
— Кои?
— Ами тези Marasmius oreades. Мигом отвори очи. Седна. След минута вече разлистваше в библиотеката на първия етаж някаква енциклопедия. Показалецът му спря върху „Marasmius oreades — гъби, обилно растящи върху влажни почви през лятото и ранната есен…“ Отпусна ръце, книгата се затвори.
Излезе на двора. В мрака на лятната нощ припламна огьнче на цигара. В небето пробяга метеор и изгоря, преди да e стигнал земята. Дърветата шумоляха нежно. Външната врата леко изскърца. Синтия се приближи, наметната с халат.
— Не ти ли се спи?
— Сигурно е от топлината.
— Изобщо не е топло.
— Права си, дори е студено, ръцете ми са премръзнали — отвърна той. Дръпна няколко пъти и каза, без да гледа към Синтия:
— Синтия, ами ако… — И неочаквано млъкна. — Ами ако Роджър тази сутрин е бил прав? И мисис Гудбоди също? Ако наистина се случва нещо страшно?
С движение на главата посочи небето, осеяно с милиарди звезди.
— Ако например при нас са нахлули същества от други светове?
— Хю…
— Не, чакай, нека да пофантазирам.
— Няма никаква интервенция, това е абсолютно очевидно. Иначе щяхме да забележим.
— Да предположим, че все пак забелязваме нещо. Например усещането за дискомфорт. Ами тогава? Какво трябва да направят, за да ни покорят? От какво могат да се възползват другоземците, замислили нахлуването?
Синтия погледна към небето и искаше да отговори, но той продължи:
— Не, не, не метеори и не летящи чинии, видими просто ей така. Да речем бактерии? Те също пристигат при нас от Космоса, прав ли съм?
— Да, чела съм за това.
— Всяка секунда непредставими количества бактерии, прашец, вируси, спори бомбардират нашата планета вече много милиарди години. Сега също седим под този невидим дъжд. Те падат навсякъде — по градове и села, по цялата страна, падат и в нашата градина.