Не, отвръща въображаемата Синтия, не съвпада, не, не, не, не…
От мазето се чу леко шумолене, тропот, шепот, Фортнем се приближи и залепи ухо на вратата.
— Том?
Никакъв отговор.
— Том, тук ли си още? Никакъв отговор. Дълго чака. Накрая чу гласът на Том:
— Да, татко.
— Вече е полунощ — рече Фортнем, с усилия удържайки вика си. — Какво правиш там?
Никакъв отговор.
— Казах…
— Грижа се за гъбите ми — каза накрая момчето, гласът му беше хладен и немощен,
— Стига, дявол да го вземе! Веднага излизай, чуваш ли!
Тишина.
— Том! Кажи, ти ли сложи гъбите в хладилника? Защо?
Отговорът дойде чак след десетина секунди.
— За мама и за теб, исках да опитате.
Сърцето му се качи до гърлото. Трябваше да поеме няколко дълбоки глътки въздух, преди да продължи.
— Том? Ти не си… Да не би случайно да си ял от гъбите? Не си, нали?
— Що за въпрос — рече Том. — Ядох. Тази вечер. Със сандвич. След вечеря. Защо?
Фортнем хвана дръжката на вратата. Сега беше негов ред да мълчи. Краката му бяха като напълнени с памук. „Просто така“ — искаше да отговори, но устните отказваха да му се подчиняват.
— Тате — мило го повика Том. — Ела при мен. — И пак след минута: — Ела да ми видиш реколтата.
Дръжката под дланта му беше станала хлъзгава от пот. Щракна резе. Фортнем дишаше тежко.
— Тате — повтори Том. Фортнем отвори вратата. В мазето беше абсолютен мрак. Протегна ръка към ключа.
— Недей. Гъбите не обичат светлината — каза Том, като че ли долавяйки намеренията на баща си.
Фортнем дръпна ръката си.
Преглътна няколко пъти. Погледна нагоре към стълбищната площадка. Там горе е Синтия. Сигурно трябва да се сбогува с нея. Пак захвана същата песен! Господи, що за глупава мисъл! Няма никакви причини за страх. Няма ли?
Да, вече няма.
— Том? — с престорено безразличие каза той. — Не знам дали съм готов или не, но аз идвам, момчето ми.
И като направи крачка към мрака, затвори вратата след себе си.