Остави Ребка самичък и си запроправя път към групата.
— Трябва бързо да излезем оттук с един от тези!
Тя махна с ръка към корабите. Някои от новопристигналите, подкарвани от мини фейджи, вече се насочваха към тях. Постоянен бумтящ като камбанен звън звук изпълваше целия Лабиринт. Идваше от региона зад корабите, привличайки вниманието им.
— Погледнете онзи вихър! Нямаме повече от десет минути.
— Чудесно! — Блум се засмя като лунатик. Смехът му се чуваше дори без да използва предавателя на скафандъра. На Лабиринт имаше достатъчно въздух. — Още десет минути и ще имаме удоволствието да изживеем нещо неповторимо. Ще отидем в далечното бъдеще и ще се срещнем с нашите потомци. Кой би искал да го пропусне?
— Строителите не идват от бъдещето. Онези там са Строителите или помощници на Строителите — Дариа посочи мини фейджите. — Онзи вихър няма да ви заведе в бъдещето. Той ще ви убие! Погледнете как всичко е подкарано настрани от него и отива към корабите.
— Подкарват се овце и говеда. Бъдещето не иска послушници… То иска лидери — Блум огледа групата около тях. — Аз оставам на Лабиринт. Кой идва с мен? Не си правете труда да казвате нещо, професор Ланг. Зная вашия отговор.
— Вие сте луд! Строителите живеят в някое друго измерение, на място, където хората вероятно не могат да оцелеят дори и секунда — Дариа посочи флотилията стари кораби. Някои от тях вече се отдалечаваха от външната стена на Лабиринт, техните трюмове и люкове гъмжаха от смаляващи се фигури на хора и извънземни. — Трябва да отидем и да вземем кораб, докато още имаме време.
Ако имаме време. Тя можа да види приемащия застрашителни размери вихър на другата страна, въртяща се уста, държаща целия артефакт в своята паст.
Никой не помръдна. Дариа преживяваше тежка борба. Какво не беше наред с тях? Дали беше силата на личността на Блум… Магнетичният чар очарованието на идеята за пътуване в бъдещето… или просто страх да не бъдат взети за страхливци?
Сякаш прочел мислите й, Ханс Ребка отиде при нея.
— Извинявайте, Блум. Аз не зная кой от двама ви с Дариа е прав. И всъщност не ме интересува. Преживял съм трудни моменти, но обичам достатъчно живота, за да желая да тръгна с вас. Аз съм за корабите. Ще отложа за друг път пътуването си в бъдещето.
Той се отдалечи от центъра на групата и започна да оглежда внимателно корабите. Нямаше смисъл да избере някой, който не знае как се управлява.
— Не се опитвайте да оправдаете страхливостта си — извика подир него Блум. — Няма да мине — той обърна пренебрежително гръб на Ребка. — Госпожице Глена Омар? Зная, че поне вие не сте страхливка. Ще дойдете ли с мен?
Глена се поколеба.
— Бих искала да дойда. Ако това ще ви бъде приятно… Само че… — тя се обърна към Ненда, който се бореше със завързаното зардалу. Въпреки неговите предишни уверения за промяна в поведението, то съвсем не беше покорно. Той го удари между очите и то започна да се бори да освободи едно пипало, достатъчно да го направи на пихтия. — Луис, тръгвате ли?
— Къде да тръгваме? С онова нещо? — Ненда кимна с глава към въртящия се вихър. — Да не сте си изгубили малкото мозъче? Този, с който дойдохме, ме изстиска и ме направи по-плосък от стрида. А онзи там е хиляда пъти по-голям. Никога през живота си не бих желал да се озова близо до някой от тях.
— Тогава въпросът е решен. Аз също няма да отида — Глена се обърна към Блум. — Куинтъс, няма да дойда.
— Чух ви още първия път. Не съм глух. Откога съветът на един варварски космически антропоид диктува вашите действия? — Блум гледаше през Глена, сякаш тя беше престанала да съществува. — Какво ще кажат останалите? Тали? Това е предизвикателство за изчислителните възможности на един хуманоид. Атвар Х’сиал… Калик… Д’жмерлиа? Не искате ли вашите видове да бъдат представени в бъдещето? Кой от вас е готов да тръгне с мен на най-голямото приключение в историята?
Решението на Глена по някакъв начин беше повлияло на цялата група. Те се бяха скупчили около Блум като около притегателен център. Без да кажат дума, всички се обърнаха към Ханс Ребка. Той посочи един от корабите, два пъти по-голям от другите.
— Това е моят избор. Мисля, че съм го виждал и по-рано. Това е „Салвейшън“, корабът, с който Чинадол Пас-Фарда е летяла над тъмния край на Кол Сак. Две столетия хората се чудеха къде е тя и нейния кораб. Сега трябва да направим той да заслужи името15 си. Но да побързаме.
Вихърът до Лабиринт беше започнал своята работа. Когато Ребка поведе странния конвой към избрания от него кораб, артефактът се завъртя по-бързо. Зад него вървяха Луис Ненда и Атвар Х’сиал, влачещи плененото зардалу. Следваха ги Калик, Д’жмерлиа и Глена Омар, толкова близо до тях, колкото позволяваше извиващото се зардалу. Накрая бяха Дариа и Е. К. Тали. Дариа се намери сред менажерия от същества и плаващи предмети изхвърлени от кораби, докарани на Лабиринт от хиляди други артефакти. Група от десетина дитрони, изоставени от техните собственици, свиреха като сирени и се кикотеха, когато Дариа мина покрай тях. Големите заоблени черепи предполагаха висок интелект, но това беше илюзия. Главата на дитрона беше резонансна кухина, предназначена да издава колкото се може повече призиви за чифтосване. Самият мозък беше само около двеста грама, пъхнат някъде назад в черепа.