Дариа стоеше настрана от тях. Тя заобиколи едно огромно същество като спирална галактика в миниатюра, с бодли по тялото и огромно светлосиньо око с размерите на детски басейн в центъра. Когато мина покрай него, окото я проследи. Желанието да спре и разгледа това извънземно беше почти непреодолимо. Тя съзря с крайчеца на окото си триметровата въртяща се зелена ивица. Беше чизъм полифем, бързащ към един от корабите.
Далсимър?! Възможно ли е наистина да е Далсимър, хитрият полифем пилот, който пръв ги беше завел на Торвил Анфракт? Е, ако е така, ще трябва сам да се грижи за себе си. Трябва да може да го стори… Всеки на петнайсет хиляди години трябва да е способен да оцелее.
Но какво прави тук Далсимър? Означаваше ли това, че всички други артефакти вече са изчезнали от Спиралния ръкав и тяхното съдържание е прехвърлено на Лабиринт? Тази мисъл я зашемети. Тя беше посветила целия си живот на изучаване на Строителите и техните творения. Ако артефактите изчезнат и не оставят никакво доказателство, че някога са съществували какво щеше да прави през останалата част от живота си? Бъдещите поколения вероятно няма да повярват, че Строителите са съществували. Те ще станат част от митовете и легендите на Спиралния ръкав, приемани колкото феите и тролите, и Мантикор от открития Космос, Тристан, не по-реални от изгубените светове Шамбъл, Мидар, Гризел, Злочестината на Мериман и Рейнбоу Риф. Изображенията на полиглифите от Лабиринт, които тя носеше, ще бъдат смятани за добри фалшификати, направени от ексцентрични типове да залъгват лековерни хора.
Може би Куинтъс Блум правеше точно това. Никой не би могъл някога да го обвини, че не е живял според своите убеждения. Ако артефактите си отидат и човек е посветил живота си на тях, може би и той трябва да си отиде с тях.
Дариа се обърна да погледне назад. Блум не се беше помръднал. Той гледаше подир тях. Когато видя Дариа да гледа към него, повдигна ръка в ироничен поздрав. Тя почувства странно чувство на загуба. Големият дебат никога нямаше да продължи. Тя нямаше да има възможност да убеди Блум, че не е бил прав, че Строителите са от миналото и настоящето, а не от бъдещето. Тя никога вече нямаше да чуе отново онзи уверен глас с неговия хипнотичен убедителен начин на представяне да говори авторитетно за артефактите. Въпреки всичките му грешки, тя и Куинтъс Блум споделяха нещо, което ги отличаваше от останалото човечество — бяха очаровани от Строителите.
Блум се обърна и тръгна към вихъра. На неговия фон той изглеждаше пренебрежимо малък. Дариа не можеше да откъсне очи от мъничката фигурка, отправила се към тъмния вихър. За момент той като че летеше точно над неговия край. Една ръка махна за сбогуване. Дариа беше сигурна, че е за нея. В ума си тя видя отново амбициозното малко момче, решено да бъде номер едно. И тогава, без предупреждение, вихърът го пое.
Къде беше Куинтъс Блум сега? Някъде далеч в бъдещето на милион години нагоре в потока на времето, гледащ назад към настоящето като на събитие толкова далечно, че в човешката история се сливаше с пещерния човек или първия космически кораб. Или разпръснат на съставящите го атоми от разкъсващите сили на вихъра, предназначени да премахнат от Спиралния ръкав всяко доказателство за артефакта. Или, както Дариа предпочиташе да вярва, преместен в напълно друго измерение на съществуване, където Строителите могат да наблюдават в свободното си време какво е докарал Лабиринт — делва със съкровище от последните им часове на съществуване.
Щеше да има достатъчно време да умува над тези въпроси. Но не сега. Е. К. Тали я дърпаше настойчиво за ръката. Останалото съдържание на Лабиринт отиваше към вихъра, движеше се под влияние на невидима оттегляща се вълна. Външната стена беше точно пред тях. Другите вече бяха минали и се отправяха към „Салвейшън“.