Глава 26
Настроението на борда на „Салвейшън“ беше между нямо задоволство и френетично ликуване. Седнал на пилотската седалка, Ханс Ребка знаеше причината. Нищо в живота не предизвикваше по-голяма радост от критичното изплъзване от косата на смъртта. През дните преди да изчезне Лабиринт, техните животи бяха застрашени до степен, при която Ребка не вярваше, че ще оцелеят. И все пак те бяха останали живи на път за дома (с изключение на Куинтъс Блум, чието настоящо местонахождение всеки можеше да предполага, но никой не се безпокоеше от това).
Ханс се чувстваше странно, единствено правещ изключение от общото веселие. Той трябваше да се радва на момента, дори ако в неговия случай това беше само кратък интервал на спокойствие пред следващата задача. Тази задача щеше да бъде най-трудната в живота му, ако изобщо можеше правилно да прецени, но не можеше да я избегне… Защото този път той сам си я беше възложил.
Последните минути на Лабиринт го бяха научили на нещо много важно. Той не само беше изтърпял трудностите, той се беше радвал да се бори с тях и да ги преодолява. Той беше специалист по решаване на проблеми — странна длъжност за един идиот. Трудността винаги беше опасна. Но с нея се привикваше и тя ставаше стимул, вълнуващ, зареждащ с енергия, парков атракцион, по-вълнуващ от всичко в живота. И той беше най-добрият проклет специалист по решаване на проблеми, който някой беше срещал.
Това бе в основата на сегашния му проблем. Ханс можеше да изпълни тази задача. Може би никой друг не би могъл. Но как щеше да съобщи новината на Дариа?
Можеше да представи приемливи, но фалшиви причини — че няма да може да свикне със заседналия начин на живот, както и че тя няма да може да понесе живота на Фемъс съркъл. Но двамата бяха твърде близки, за да си позволи лъжи и полуистини. Така че трябваше да й каже истината, макар че тя щеше да я направи нещастна.
Ханс си даде сметка, необичайно за него, че му се ще да протака нещата. В момента Дариа определено не звучеше нещастно. Застанала зад него тя тихо си тананикаше и масажираше врата и раменете му. Натискаше с пръсти трапецовидните мускули достатъчно силно, че той да изпита болка. Беше чудесно.
— Отпусни се, Ханс. Много си напрегнат. Какво има, та си такъв?
— Мислех си, че двамата наистина много си подхождаме.
— Ммм… — натискът върху раменете му се засили. — Мъже от Фемъс съркъл. Ограничени умове. Не ти вярвам, знаеш.
— Не вярваш, че си подхождаме?
— Разбира се, че си подхождаме. Не вярвам, че за това мислеше, когато те попитах.
Което само показваше, че той беше прав. Не можеше да измами Дариа с фалшиви причини. Трябваше да й каже горчивата истина.
— Връщам се на Фемъс съркъл, Дариа. Трябва да го сторя.
Пръстите й замръзнаха върху гърба му.
— Получил си заповеди?
— Не. По-лошо — той обърна лице към нея. — Сам взех решение.
Ръката й се придвижи нагоре до бузата му.
— Можеш ли да ми кажеш защо?
Той усети несигурността й.
— Искам да ти обясня, Дариа, но не знам дали ще ме разбереш. Може би никой, който не е от Фемъс съркъл, няма да може да го разбере.
— Опитай с мен.
— Ти мислиш, че познаваш Фемъс съркъл, защото си го посетила. Но всъщност изобщо не го познаваш. Може би човек трябва да е роден там, за да го познава. Когато бях хванат вътре в Парадокс, започнах да мисля за детството си на Тюфел по различен начин. Половината от приятелите ми там умряха от хищници, суша и недохранване, или когато бяха дежурни за набавяне на вода и храна преди още да бяха навършили десет години. Навремето това изглеждаше неизбежно. Накрая разбрах, че не е така. Не трябва да е така… На Тюфел или където и да е другаде. След като възмъжах бях изпращан от един свят на друг, когато и където възникнеше проблем. Аз проучвах ситуацията и решавах проблема… Всеки път. Смърт на невръстни деца на Стикс, мозъчни паразити на Сабито, намаляване на атмосферата на Следата на Пеликан, безплодие на Сколдуорд, загиване на реколтата на Бестхоум, всеобщ сън на Мирауанд, черна вълна на Немезис… Няма нито един, който да не съм решил. Чудесно е да се прибираш у дома и да си кажеш: И с този се справих. Трябваше да напусна задълго Фемъс съркъл, за да разбера една друга истина. Аз не съм решавал проблеми, разбираш ли, не в онзи окончателен смисъл, който съм им придавал. Аз съм ги замазвал. Истинската причина се намира по-високо, в правителството, което управлява Фемъс съркъл. Там съществуват чудесни средства за модифициране на планетарни биосфери, малки промени, които не струват чек такова състояние и не увреждат местни култури, а ги променят, като подобряват начина им на живот. По дяволите! Аз самият съм създавал жизнена среда на територия временно предоставена на съюза. Ние знаем технологиите от хиляди години. Но нито веднъж не ги приложихме на Фемъс съркъл. Тюфел си остана такъв, какъвто беше по времето, когато го напуснах. Така е й с всички други забравени от Бога светове.