— Казвам се Луис Ненда. Търся професор Дариа Ланг. Работи в института. Знаете ли къде е кабинетът й?
Жената не отговори веднага. Вместо това вдигна ръка до челото си с жест, който Ненда намери за театрален.
— Ненда… Луис Ненда… Много интересно. Къде съм чувала това име по-рано? — тя наклони глава и го огледа от неудобните му обувки до тъмната мазна коса. — Вие сте Луис Ненда? Аз съм Глена Омар. Работя в института.
— Така ли? — Луис беше сигурен, че никога по-рано не беше виждал тази жена и не желаеше да си играят на гатанки с имена особено с някой, който го гледа сякаш е персонаж от бурлеска.
— Ако работите тук, сигурно познавате Дариа Ланг. Къде е кабинетът й?
Тя се нацупи. Блестящата й светлочервена долна устна излезе напред. Каквото и да мислеше за Луис, тя очевидно нямаше много време за когото и да било, който желаеше да говори за Дариа Ланг вместо за нея. Една нежна, бяла и гола ръка махна пренебрежително към сградата.
— Вторият етаж. Ще останете ли тук?
— Не зная. Може би — когато Луис се обърна и забърза по обградената от двете страни с цветя алея, той знаеше, че жената още стои и гледа след него. Искаше му се да не беше хвърлял кепето си, но докато тя беше там нямаше начин да се върне и да го вземе.
Във входа на сградата имаше списък с имена и номера на кабинети.
Дариа Ланг, старши научен сътрудник-изследовател. Стая 211
Така. Сега идваше деликатната част. Луис се спря и премигна. Беше чел за ситуации като тази, но никога не беше предполагал, че ще я изживее. Той излезе навън. Глена Омар, слава Богу, беше изчезнала. Той погледна нагоре към хълма, увери се, че върхът и Атвар Х’сиал не се виждат от мястото, на което се намира. Накрая отиде до пътеката и откъсна от цветната леха едно цвете с кайсиев цвят и фин аромат.
Коридорът на втория етаж, както и стълбището беше чист, застлан с килим, функционален и безспорно приятен. Какъв трябва да е животът ден подир ден в спокойна изследователска работа в такава среда? Луис мина покрай затворените врати, без да си дава труда да се движи тихо, и накрая стигна до стая 211. Нейната врата също беше затворена.
Да почука или да не почука? Луис натисна леко бравата. Не беше заключена. Той отвори вратата и влезе.
Кабинетът беше оборудван със стенни екрани и дълго писалище до прозореца. Пред писалището имаше широк стол с висока облегалка и черни плюшени подлакътници.
Кабинетът не беше празен. Луис видя, че столът се поклаща, сякаш седящият на него почива или мисли задълбочено.
С цвете в ръка, Луис пристъпи напред и застана до стола.
— Изненада! Ето ме.
Столът се завъртя. Луис видя пред себе си хилав мъж с голяма глава, и малко големи за тялото му ръце и крака.
Той пусна цветето на покрития с килим под.
— Вие?! Какво, по дяволите, правите тук?
Още преди да получи отговор, Луис разбра иронията на ситуацията. На системата Мандъл той старателно беше обяснил на Атвар Х’сиал, че не се интересува от Дариа Ланг, нито тя от него. Тя вече имаше мъж, Ханс Ребка от Фемъс съркъл, специалист по решаване на проблеми. Последния път, когато Луис я беше видял, тя беше с него. Не трябваше да е изненадан, че сега Ребка е тук.
Но се изненада. Единственото добро беше, че когато Атвар Х’сиал научи, ще бъде доволна.
— Какво правите тук? — повтори Луис. — И къде е тя?
След първия момент на шок Ребка се намръщи.
— Надявах се повече да не ви видя.
— Аз също. Къде е тя, Ребка? Какво правите в нейния кабинет?
Мръщенето се замени с израз на вина, ако Луис бе разбрал правилно.
— Не е тук — Ханс Ребка стана. — Но благодаря за цветето. Приятно ми е да зная, че проявявате внимание.
— Не е в института?
— Не е тук, на Сентинел Гейт.
— Тогава къде е?
Изражението на Ребка отново се промени. Луис съжали, че Атвар Х’сиал не присъства. Случаят беше за някой, който може по-добре от него да разчита феромонни съобщения.
— Не зная.
— Мислите ли, че това ще мине? Хайде, Ребка, вие се залепихте за нея още в първия миг, в който я срещнахте. Преследвахте я из целия Опал и Серенити, и Дженезий. По дяволите, когато влязох, вие седяхте на нейния стол — Ненда посочи табелката с името на писалището и неочаквано изпита подозрение. Прозорецът гледаше към алеята. Дариа Ланг може би го е видяла. Може би е наблюдавала приближаването му към сградата, дори откъсването на цветето. — Тя ли ви каза да я отървете от мен?
— Откакто вие и вашата буболечка ни напуснахте, не е споменавала името ви — прозвуча вярно. Гласът на Ханс Ребка изразяваше задоволство, за да е лъжа.