— Много умно — Д’жмерлиа кимна. — Само че тази система не ни спря… и сега според инерционния навигационен прибор ние сме два километра отвъд граничната повърхност. Ние сме вътре в Сентинел.
Вътре в Сентинел, където Дариа толкова често беше мечтала да отиде! Но удоволствието от това беше малко. Това беше доказателство, че Куинтъс Блум е прав, а тя греши. Може би щяха да могат да стигнат до центъра и да разгледат обектите, които хората бяха видели, но не бяха пипнали, откакто беше открит Сентинел.
И след това нямаше да й остава нищо друго, освен да се върне на Сентинел Гейт с подвита опашка и да стане за смях пред Куинтъс Блум, като признае, че всичко се е променило, че неговите хипотези са по-верни от нейните. (Само че, по дяволите, тя не го вярваше.)
— И ние сме щастливи да сме тук и също да сме свидетели на това — отново говореше Д’жмерлиа повече на хименоптата, отколкото на Дариа. — Ти беше съвсем права, Калик, и добре, че не зададохме въпрос. Той го е знаел, когато ни каза да намерим професор Ланг и да отидем с нея, където тя реши. Той е знаел, че ще има откровение, за което, като се върнем, ще докладваме.
Дариа изведнъж разбра. Калик и Д’жмерлиа не се бяха оказали случайно на космодрума.
— Искате да кажете, че Куинтъс Блум ви е казал да дойдете на космодрума и да ме намерите?
— Разбира се, че не е — Калик изтрака в самозащитно неодобрение. — Не се изразих достатъчно ясно, но ние никога не сме се срещали с Куинтъс Блум. Д’жмерлиа имаше предвид капитан Ханс Ребка. Той ни извика и ни каза да ви пазим и да ви върнем жива и здрава на Сентинел Гейт.
— По дяволите този мъж! Казал ви е да ме пазите? Е, майната му.
— Наистина? — Д’жмерлиа наклони учтиво глава и посочи с един преден крайник към контролния пулт. — Искате ли да продължим към вътрешността? Или предпочитате да се върнем на Сентинел Гейт?
— Не! Няма да се върна на онази гадна планета. Да се махаме оттук!
Д’жмерлиа завъртя очи на очните си пипалца.
— Моите уважения, но къде? Аз не мога да избера маршрут, ако крайната цел на пътуване не ми е зададена точно.
Дариа се облегна на стола си. Беше очевидно какво трябваше да направи. Куинтъс Блум винаги щеше да има един кос в ръкава, неговия частен артефакт… Докато Дариа не отиде там и сама не проучи нещата.
— Намери система от преходи Боуз, която да ни изведе на света Джером — Дариа мълчаливо прокле всички мъже, най-вече Ханс Ребка и Куинтъс Блум. Ще отидем да хвърлим едно око на Лабиринт.
Глава 9
Огрян от яркото утринно слънце на Сентинел Гейт, Луис Ненда стоеше изправен до кръста сред цветя, които излъчваха силен, упойващ аромат. Той подсмръкна, сбърчи нос от отвращение и се изплю.
Беше на този теменужен свят и за да го напусне, трябваше да се споразумее с един от най-малко приятните му хора. Ненда и Атвар Х’сиал бяха обсъждали многократно ситуацията и не бяха намерили алтернатива. Ханс Ребка сигурно, знаеше къде е отишла Дариа Ланг, макар че поради някакви свои съображения го пазеше в тайна от тях. Така че Ненда трябваше да го принуди да му каже.
Ако беше на някой нормален свят като Карелиа например, нещата щяха да се уредят много лесно. Той щеше размаже глупавата му физиономия и веднага да измъкне от него онова, което желае.
Но ако стои и си мечтае за по-добри места, нямаше да стигне до никъде. Ненда си запробива път през цветята, докато стигна до входа на бунгалото. Натисна дръжката и откри, че вратата не е заключена. Изръмжа. Покана за обир! Точно сега не. Почука на вратата.
Никой не се обади.
Тогава Ненда влезе, мина през всекидневната и продължи, следвайки миризма, по-привлекателна за него от ароматите навън. Той още не беше закусил.
Кухнята на къщата беше чиста, малка и напълно оборудвана с домакинска техника. Ребка го нямаше, но имаше някой друг.
Сбъркал е къщата! Луис беше готов да промърмори някакво извинение и да излезе, когато позна обитателя на кухнята. Беше високата впечатляваща жена, която беше видял при първото си посещение в института. Носеше бяла роба, отворена отгоре почти до кръста и с цепка надолу, която показваше по-голяма част от крака на жена, която беше виждал преди, претендираща да е облечена.
— Извинете — каза той. — Грешка. Търся къщата на Ханс Ребка. Мислех, че е настанен тук.
— Беше. Но напусна.
Тя очевидно го беше познала, макар той да не можеше да си спомни името й дори от това да зависеше животът му. Ненда се огледа, сякаш очакваше да го види изписано на стените.