— Трябва да се връщам във Фоглайн, иначе ще загубя още цял един ден. Благодаря за отделеното ми време. Имала съм работа с много учители, знаете, и се научих да ценя добрите. Ако сте желали, могли сте да преподавате в университет вместо в основно училище.
Фриймонт се засмя, взе чашата, която Дариа му подаде, и я придружи до вратата.
— Искате да кажете, ако бях готов да направя жертва и да се откажа от наградите — той се усмихна леко при нейното смущение. — Когато сте достигнали възраст да учите в университет, вие вече сте се оформили като личност. Но ако дойдете при мен като малко пет или шестгодишно момиченце, аз мога да упражня влияние върху онова, което ще станете. Това е моята награда. Затова казвам, че имам най-добрата работа във Вселената.
Дариа се спря на прага.
— Мислите ли, че сте направили това с Куинтъс Блум… че сте го оформили?
Орвал Фриймонт изглеждаше замислен повече, отколкото през цялата им среща.
— Ще ми се да вярвам, че е така. Но, знаете ли, подозирам, че Куинтъс е бил оформен много преди да съм имал шанса да го срещна. Тази енергия, този стремеж да бъде пръв и да успее… не зная откъде и как са дошли, но по времето, когато го срещнах, те вече съществуваха — той взе ръката на Дариа и я задържа дълго време. — Надявам се, че ще напишете нещо хубаво за Куинтъс. Бедният малък дявол, той заслужава постигнатия успех.
Дариа забърза по студените нощни улици на Расмусен. Оставаха само няколко минути до отлитане на последната совалка. Като се подхлъзваше и пързаляше върху тънкия лед, покрил плочника, тя се опита да оцени ползата от пътуването си до Фоглайн и Расмусен. Сега познаваше Куинтъс Блум много по-добре. Благодарение на Орвал Фриймонт тя беше потвърдила силните му страни и беше научила малко за слабите.
Пристигна на терминала точно на време и разбра, че посещението й на света Джером й беше дало нещо друго, нещо, което може би щеше да бъде щастлива да го няма. Беше видяла Куинтъс Блум през очите на Орвал Фриймонт — не като самоуверен и арогантен възрастен, а като пренебрегнато дете — малко, самотно и тъжно момче.
Може би посещението при Орвал Фриймонт беше голяма грешка. Отсега нататък независимо колко противен й бе той, на Дариа щеше да й бъде трудно да го мрази.
Глава 13
Дариа Ланг и Куинтъс Блум не бяха единствените, които размишляваха върху промените на артефактите на Строителите. Ханс Ребка беше изпълнен със същите мисли и може би бе в по-добра позиция от другите двама да възприеме сериозно идеята. Той беше единствената личност, която беше чула на семинара, провеждан от Куинтъс Блум, а след това и от Луис Ненда, за промените на Дженезий и пълното изчезване на Глистър, които той лично бе видял.
Но какво трябваше да прави с това знание? Той беше човек на действието, специалист по решаване на проблеми от общ характер. Не беше нито Куинтъс Блум, нито Дариа Ланг с техните енциклопедични знания за всеки артефакт в Спиралния ръкав и способност да открият най-малката промяна в тяхната форма или функция. Една промяна трябваше да му извади очите, за да я забележи.
Ала имаше едно изключение. И то, доста странно, направи по-лесно решението му да напусне Сентинел Гейт.
През дните, преди за първи път да срещне Дариа Ланг, Ханс Ребка имаше договор да води един екип от Четвърти съюз на артефакта, известен като Парадокс. Точно преди тръгване той беше пренасочен към Куейк и Опал. Тогава беше бесен от тази промяна. Много седмици преди това той беше изучавал всичко, което можеше да се научи за сферичната аномалия, наречена Парадокс. Цялото това толкова старателно придобито знание беше останало неизползвано.
Може би би могъл да го използва сега да потвърди или да отхвърли идеите на Дариа Ланг и Куинтъс Блум. Дори ако не намери никаква промяна на Парадокс, сигурно все още има достатъчно основание за пътуване.
Студената пускова процедура, когато Ханс беше принуден да отвори черепа на Е. Кримзън Тали, му напомни за друго качество на хуманоида. То може би беше ключът към разгадаване тайната на Парадокс.
Ребка наблюдаваше мъждукащия сапунен мехур напред, неговата леко вълнуваща се повърхност, оцветена в хипнотизиращите цветове на дъгата. Парадокс беше един от най-малките артефакти, само петдесет километра в диаметър. За разлика от Сентинел или много други Парадокс нямаше непроницаема бариера за приближаващите кораби. Изследователските кораби можеха безпрепятствено да отидат до вътрешността и да излязат физически невредими. За нещастие, както научиха още първите изследователи на Парадокс (или по-скоро бяха научили хората, които се бяха срещали с тях), същото не беше вярно за екипажите на корабите. Парадокс изтриваше цялата памет, органична или неорганична. Оцелелите екипаж се завръщаха като новородени със запазени само най-основни инстинкти и рефлекси. Базите данни и компютърната памет на корабите също така биваха засегнати. Тяхното съдържание изчезваше. Всяка функция на кораба, която изискваше ползване на компютър — а повечето бяха такива, — вътре в Парадокс преставаше. Корабите излизаха с отворени люкове, с температура, спаднала до тази на околната среда, или с неработещи двигатели.