— Самият факт, че задавате такъв въпрос, означава, че не трябва да отидете. Проблемите възникват по хиляди различни начини. Обикновено е нещо, което човек не очаква. Затова се казва проблем — Ребка завърза кабела за един пръстен на собствения си скафандър, след това прикрепи края му към своя комуникационен апарат. Той го дръпна да провери дали ще издържи. — Ето. Това ще свърши чудесна работа.
— Ако не сте сигурен и искате аз да отида вместо вас…
— Вече съм готов да тръгна. Слушайте внимателно в този край, но не вършете нищо, ако не ви кажа. Ако обаче престана да говоря или изглеждам неспособен да се движа…
— Ще използвам кабела да ви издърпам — Е. К. Тали превъзхождаше хората най-малко в едно отношение. Той нямаше алгоритми за сърдене. Беше приел факта, че няма да отиде на Парадокс и сега мислеше какво предстои да се прави.
Ханс Ребка тръгна право към стената от менящи се цветове. Когато влезе, не почувства никакво съпротивление само малко опъване на кабела, който се развиваше равномерно зад него.
— Десет метра и всичко е добре. Двайсет метра и всичко е добре. Трийсет метра… — щеше да стане скучен, ако не намери нещо по-добро да каже. Между външната повърхност и центъра на Парадокс имаше две хиляди и петстотин десетметрови интервали. — Сега цветовете изчезват. Осемдесет метра. Виждам напред чак до самия център.
Той не беше първият човек, влязъл в Парадокс и видял ясно неговото ядро. Щеше да бъде обаче първата върнала се личност, която знае какво е видяла. А Парадокс отвътре беше различен. Най-малкото различен от данните в старите файлове, събирани старателно и по малко от радиацията, излъчваща се от вътрешността.
— В средата има малък плосък торус. Прилича на дебела поничка. В описанията на Парадокс никога не съм чувал за такова нещо. Предполагам, че е широка неколкостотин метра. Мисля, че по външната обиколка виждам тъмни точки… може би са отвори. Като отида по-близо до центъра, ще ви дам по-пълна информация. Не виждам други структури във вътрешността, макар че би трябвало да има много. Не виждам също доказателство за цветни ивици или деформация на пространството. Трябва да съм минал граничния слой.
Ребка почувства дърпане в гърба и спря придвижването напред.
— Почакайте малко, ако обичате — пристигналото по фиброоптичната връзка съобщение на Е. К. Тали беше ясно.
— Проблеми?
— Малък. На макарата, от която се отвива кабелът, има оплитане и за удобство искам да го оправя. Не мърдайте.
Ребка остана неподвижен. Двайсет и три километра до центъра. Той беше казал, че няма намерение да стига до него, но сега, след като всичко вървеше толкова безпроблемно, кой би устоял на изкушението?
Сърцето му ускори ритъм. Не беше страх, а очакване. Ханс Ребка никога не се беше мислил за герой и би отхвърлил такова предложение. Някои длъжности бяха свързани с опасност, други — не. Той просто се случи човек с опасна длъжност. Но тя си имаше и своите предимства… Например да видиш неща, които никой човек или извънземен не е виждал.
— Почти оправих оплитането — извън Парадокс Тали звучеше спокоен и уверен. — Задачата ми ще се облекчи, ако се върнете няколко метра.
— Много добре. Връщам се.
Ребка използва органите за управление на скафандъра си да промени посоката на движение. Когато се премести достатъчно далеч, той обърна глава да прецени провисването на кабела. Фиброкабелът беше опъната, права линия, простираща се назад до блещукащите цветове на стената на Парадокс.
— Навивате ли кабела?
— Още не. Чакам да се върнете малко назад. Моля ви, направете го.
— Почакайте малко — Ребка използва отново малките ракетни двигатели на скафандъра. Кабелът зад него остана все така опънат. Очевидно не се беше помръднал назад нито милиметър. — При вас въжето навива ли се?
— Не. Защо не се премествате към мен?
— Не зная. Мисля, че може би изобщо не мога да се преместя в тази посока. Опитайте вие нещо. Придвижете макарата и всичко два метра насам, по-близо до повърхността на Парадокс.
— Само толкова мога да се преместя, без да стигна до повърхността. Тръгвам.
Кабелът провисна.
— Добре. Сега не мърдайте — Ханс Ребка се придвижи напред много внимателно и бавно, докато кабелът на гърба му отново се опъна. Той го наблюдаваше внимателно, после реверсира двигателите на скафандъра. Кабелът остана обтегнат като струна.
Ребка увисна неподвижен и се замисли. В писмената история на Парадокс никой преди това не беше срещнал ни най-малка трудност при напускане на артефакта. От друга страна никой не беше прониквал във вътрешността, без да бъде засегнат от лотосовото поле.