— Калик, трябва да направим снимки — тя се спря и помисли за момент. Две снимки ще фиксират положение в равнината, три в пространството. — Най-малко от три различни места. Ние ще направим от повече. След това ще се нуждаем от програма за обработване.
— Мога да създам такава програма. Ще включа и параметри, които да отчитат коефициента на отражение за материала на стените — отговори незабавно Калик, с което потвърди мнението на Дариа — хименоптата беше бърза. Тя разбра точно какво предлага Дариа. — Програмата ще извърши обратна засечка и ще ни даде положението на точки в триизмерно пространство. Главните данни от компютъра ще са за дълбочина под повърхността за всяка точка на всяка линия. Това обаче може би не е онова, което вие бихте желали да видите.
— Не. Аз искам данните като система от двуизмерни образи. Всеки отделен образ трябва да отговаря на определена дълбочина под повърхността на стената. Означи всеки… — признаването на постижението и приоритета на Куинтъс Блум беше просто задължително. — … като глиф.
Калик беше бърза и способна програмистка. В този случай обаче за Дариа тя не беше достатъчно бърза.
След като цифровите образи бяха записани и регистрирани един спрямо друг, ролята на Дариа се изчерпа. Тя се разхождаше нетърпеливо из залата със съзнанието, че най-лошото, което може да направи, бе да прекъсне хименоптата, докато тя работи. Изкушението да даде съвет, без да й е искан, беше огромно.
Поради липса на друго по-добро, което да върши Дариа направи на другите пет стени на залата — серия от цифрови стерео снимки. След това отиде до мястото, където хексагоналната пирамида свършваше. Вътре в Анфракт нямаше никаква следа от износване, никакви дупки или изронване, никакви следи, които да говорят за съществуване три милиона години. Още една точка за Куинтъс Блум. Лабиринт сигурно беше нов, единственият известен нов артефакт в целия Спирален ръкав.
В далечния край формата на стаята се променяше в тесен клин. Дариа пъхна облечената си в ръкавица ръка докъдето можа да влезе. Тя се опита да оцени ъгъла и реши, че е около десет градуса. Това отговаряше на идеята, че трийсет и седемте вътрешности завършваха в острата точка на Лабиринт. Ако това образуваше, както предлагаше Блум, самият край на артефакта, тогава мястото, където беше ръката й, трябваше да се намира само на няколко сантиметра от другите вътрешности. В случай че Д’жмерлиа не намери безопасен път за излизане навън, може би щяха да си пробият път към свободата през стената.
Къде беше Д’жмерлиа?
Бяха минали почти четири часа. Още няколко минути и крайният срок щеше да е отминал.
— Моите уважения — достигна до нея гласът на Калик по комуникационния апарат в скафандъра. — Резултатите вече са готови за окончателно оформяне. Как бихте желали да ви ги представя?
— Можеш ли да ги представиш на моя дисплей в скафандъра като последователност от образи? Най-напред повърхността, после равнината на различни дълбочини под повърхността. През един милиметър. По два образа всяка секунда?
— Напълно възможно. Нещо друго?
— Още едно нещо. Обърни полярността, така че бялото на стената да се вижда като черно на образите.
Калик не каза нищо, но визьорът на скафандъра на Дариа потъмня и се превърна в дисплей. Появи се образ. Дариа наблюдаваше равнината на един милиметър под повърхността на стената с обърнати светли и тъмни места. Дъхът й секна. Гледката беше позната — черното по-тъмно от най-тъмната нощ и над него наложена схема на Спиралния ръкав.
А после изведнъж всичко стана не толкова познато.
— Спри тук!
Картината на визьора остана неподвижна. Беше Спиралният ръкав, гледан откъм галактическата равнина, но не съвсем какъвто е бил. Познатите ориентировъчни звезди, ярките сини супергиганти, използвани от всички интелигентни видове като маркери, леко се движеха около техните относителни местоположения.
— Сигурна ли си, че не си променила зрителния ъгъл? Положенията на звездите не отговарят.
— Не съм правила никаква промяна. Моите уважения, но мога ли да направя едно предложение?
— Разбира се. На теб също ти изглеждат не на място, нали?