— Вече го направих за собствена информация. Моите уважения, но мисля, че за нас този кадър вероятно е най-интересен.
В шлема на Дариа се появи един образ. Беше го видяла по-напред. Вероятно представяше ръкава такъв, какъвто е бил преди известно време. Имаше много зелени и оранжеви светещи точки. Далеч, на едната страна, светеше отделна прашинка зловещо червено.
Калик я посочи с курсора.
— Това е първият кадър, на който се появява третият вид… човешкият. От положението на тази точка… се появи. Моите уважения, но съм сигурна, че зелените и оранжеви светлини не отговарят на схемите на колонизация на вида.
— Тогава какво представляват?
— Не мога да кажа — Калик не повиши глас, но Дариа почувства, че се смути. — Нека се върнем отново към времето, когато оранжевото се показва само на едно място в Спиралния ръкав — образът се промени и показа картина със самотна оранжева точка. Мигащият курсор под контрола на Калик се премести и застана близо до нея.
— Това е точката на произход на нашия загадъчен вид. А тук… — курсорът помръдна съвсем малко. — … е светът, който ние вече познаваме твърде добре. Това е Дженезий, родният свят на зардалу. Ако тази картина представя реалността, ние бихме заключили, че сега Спиралният ръкав е напълно колонизиран… Само от зардалу.
Глава 17
Ханс Ребка беше прекарал много време в изучаване на Парадокс. Той знаеше историята на откриване на артефакта и всичко за въздействието на неговата вътрешност върху падналата радиация (малко) и намесата на интелигентните видове (гибелна). Що се отнася до Парадокс, Ребка беше квалифициран експерт.
Докато…
Увиснал в пространството, той погледна назад към недостижимата външност, после напред към зловещия на вид централен регион. Той наистина не знаеше почти нищо за природата или произхода на Парадокс, споходи го отрезвяваща мисъл.
Положително имаше промени — нищо в историята на Парадокс не говореше за необратимо движение вътре в него или за изолирания торус в центъра. Но промени как, кога и защо?
Още два опита за движение навън показаха, че това е напразна загуба на гориво и енергия. Той изключи двигателите на скафандъра си. Тогава разбра, че положението е по-лошо, отколкото си бе представял. По принцип той трябваше да виси над фиксирано място в Парадокс. На практика се носеше бавно, но непрекъснато към центъра. Можеше без проблем да се движи тангенциално, но в това движение винаги имаше една малка радиална компонента, която го отнасяше навътре.
Следващото му действие беше инстинктивно, резултат на двайсетгодишен суров опит. Той не беше мислил за него нито се беше опитвал да го обясни, макар че ако присъстваше Е. К. Тали, би го обяснил с примери от собствената си дейност. Когато възникне изключително голям или спешен изчислителен проблем, тогава всички второстепенни изчисления трябваше да се спрат. Периферните активности трябваше да преминат напълно в режим на изчакване в полза на работата по централния проблем.
Разбира се, Тали смяташе хората за умствено непълноценни поради несъвършената си конструкция. Главната част от дейността на човешката нервна система отиваше за поддържане на организма, така че пълното намаляване на разхода на енергия за периферията или за нежеланите банки памет беше невъзможно.
Но при тези вродени ограничения Ханс Ребка се приближаваше доста до идеала на Е. К. Тали. Ребка не се тревожеше нито за Тали, нито за собственото си положение или нещо, което можеше да се случи вън от Парадокс. Той не отдели повече време за експерименти в тангенциално движение или в безплодни опити за връщане назад, нито дори мислеше за причината за неговото движение напред. Цялото му внимание беше съсредоточено върху торуса — дебелият, приличен на поничка диск на двайсет километра пред него. Ако нещо не се променеше след около час, той щеше да бъде там. По-добре да е готов.
Външната част на торуса беше осеяна с тъмни петна, може би отвори. Те показваха, че дискът бавно се върти. Отначало тези петна изглеждаха не по-големи от белези от шарка, но когато отиде по-близо, Ханс видя, че всяко от тях си има форма. Бяха като множество малки черни ромбове неравномерно разпръснати по диска, дългият диагонал на всеки паралелен на главната ос на диска. Онова, което отдалеч изглеждаше като дупка точно през центъра на диска, сега имаше по-двусмислен характер. В центъра му определено имаше тъмнина, но черното беше с оттенък на облак и подсказваше структура, която не отговаряше на разбирането на Ребка за празно пространство.