Изкушаваше се да го провери. Вместо това Ребка насочи вниманието си към по-малките блокове покрай стената. С тях се подаваха течности вместо газове. Започна да пуска по няколко капчици върху сензорите на скафандъра си, но те можеха да идентифицират само най-простите. Метилов алкохол, ацетон, етилов алкохол, бензин, етер, тулуол, въглероден тетрахлорид.
Вода!
Когато беше идентифицирана тази течност, той остана дълго неподвижен. Пий ме. В този случай почти сигурно можеше да го стори и без никакви лоши последствия. Неговият скафандър потвърди, че водата е чиста и годна за пиене.
Сега тръгна много по-целенасочено към шкафовете и дюзите. Не беше особено изненадан, като откри, че може да върви свободно в тази посока, макар че тя го отвеждаше встрани от центъра на Парадокс. Нещо беше ограничавало движението му по-напред, но очевидно сега то го беше докарало там, където желаеше. Не се изненада като видя, че нещата, които изглеждаха като кухненски шкафове и дюзи бяха точно такива. Разнообразието от храни беше учудващо и по-голяма част от тях сигурно не отговаряше на човешкия вкус. Но това беше естествено. В тези шкафове сигурно би могъл да намери храна, подходяща за всички видове в Спиралния ръкав. Беше просто въпрос на търсене, за да открие предназначената за хора.
Ребка не си направи този труд. В скафандъра имаше храна за няколко дни. Той се издигна във въздуха близо до стената и удари по нея с облечения в ръкавица юмрук. Вътрешната стена беше плътна, почти без резонанс.
Време беше отново да започне да мисли за нещо повече, освен простото оцеляване. „Старият“ Парадокс беше допускал изследователи да влизат или да излизат, но преди да излязат беше изтривал цялата им памет. „Новият“ Парадокс не засягаше ума, тъй като Ребка определено се чувстваше нормален, но той направляваше движението на всеки влязъл в централния регион. Където, ако нещо не се променеше, той щеше да си остане завинаги.
И да прави какво?
Постъпките на Строителите бяха загадка дори за специалисти като Дариа Ланг и Куинтъс Блум. Но кой можеше да приеме идеята за грижливо подкарване на човек към средата на един артефакт, където са осигурени всички потребности за живот и след това да бъде оставен самичък до края на живота си? Това просто не беше логично, беше антилогично.
Да допуснем, че Строителите, макар да познават различни физически закони следват същите закони на логиката. Да допуснем, че събитията в Парадокс протичат в съответствие с тези закони на логиката. Тогава какво ставаше сега? И по-важно какво щеше да се случи след това?
Доста странно, но Ханс се сети за една възможност.
Парадокс беше стар милиони години, но той невинаги е бил такъв. Преди една година или половин година, или изобщо преди известно време той драматично се е променил. Сега артефактът хващаше всеки, който влезе, и го докарваше до централния регион. Но не да умре. Стените на залата показваха, че всяко същество дори с ограничена интелигентност може да оцелее тук дълго време.
А след това?
След това имаше две възможности. Затворникът щеше да остане вътре, докато не се случи нещо друго. Обезпокоителна мисъл при големите интервали от време, през които работеха Строителите. Или затворникът, с презареден скафандър, щеше да бъде освободен да напусне тази зала и може би да изпълни някоя друга функция вътре в Парадокс.
Втората възможност означаваше, че Ханс може би ще може да излезе от залата, в която се намира. Той вървеше бавно покрай линиите за захранване, изхвърляйки издишвания въздух и отпадъци от скафандъра си в шланговете за отпадъци и вземайки въздух, храна, реакционна маса и вода. Когато зареди скафандъра си до максимум, тръгна към ромба на входа. Той видя далеч трепкащата светлина на външната бариера на Парадокс. Съвсем близо за нормални космически разстояния. Много далеч, ако вън от тази зала продължаваше да действа ограничаващото поле.
Нямаше смисъл да чака. Ханс тръгна към отвора. Той се насочи към изхода, почувства за секунда натиска на мембраната на входа, мина през нея и заплува свободно навън.
Само че не плуваше свободно. Върху него действаше сила. След няколко секунди погледна назад към повърхността на торуса и разбра, че не се движи навън. Вместо това бавно, много бавно беше започнал да се плъзга назад към чакащия ромб.
Прекоси онзи. Ребка отправи последен, изпълнен с копнеж поглед навън, преди отново да падне във вътрешността. Той видя светещата повърхност на Парадокс — фон от трепкаща светлина с цветовете на дъгата — звездите зад нея и очертана на него, като черен силует, облечена в скафандър фигура.