Коя нова вътрешност?
Д’жмерлиа си спомни представените от Куинтъс Блум карти на странните напречни връзки и как Дариа Ланг се беше озадачила от тях. Нито Блум, нито Ланг можаха да изведат някакво правило. Щом те не можаха да го направят, какъв беше шансът това да стори един обикновен ло’фтианец?
На този въпрос Д’жмерлиа можеше лесно да отговори — никакъв. Той беше изгубен и самичък в множествено свързана, необичайно променяща се вътрешност на Лабиринт без кораб, без карта, без господар, без екип. И най-лошото — нямаше да изпълни директна заповед. Беше му казано след няколко часа да се върне при Дариа Ланг и Калик.
Д’жмерлиа имаше само една надежда. Ако продължава да прескача през свързаните прозорци, независимо през колко вътрешности трябва да премине, нито колко скока трябва да извърши, той имаше безпогрешен начин да разбере кога е стигнал до желаната. Защото макар вътрешността на една зала да прилича много на всяка друга, само в една от тях можеше да се намира „Майозоутис“.
Повече никакви безполезни мисли. Време е за действие. Д’жмерлиа тръгна към първия прозорец между залите. Никакъв „Майозоутис“. И в следващата. Също нямаше кораб.
Докато вървеше, той продължи да проследява броя на залите. Първите осем бяха празни. Деветата беше по-лоша от празна. Тя съдържаше дузина черни обвивки, прашни късове нагъната кожа, удебелена в центъра. Д’жмерлиа се приближи и видя съсухрени лица, зъби, хлътнали бузи. Чиропи. Не много интелигентни видове, любими летящи домашни животни на скрайбите. Какво правеха тук толкова далеч от техния регион в ръкава? И къде бяха техните господари?
Съсухрените лица бяха неми: Прилеповите крила бяха крехки, като изсушени във вакуум, възрастта им — невъзможно да се определи.
Д’жмерлиа напусна залата с максимална скорост. В двайсет и първата зала нададе пронизителен вик и изсвири приветствено. Две облечени в скафандри фигури се носеха към него. Чак когато дойдоха достатъчно близо и можа да надзърне във визьорите, той разбрах, че те също бяха жертви на Лабиринт. Хора, несъмнено. Празни очни ябълки, оголени зъби нахилени на някаква тайна шега. Бяха умрели мъчително. Д’жмерлиа разгледа скафандрите им и установи, че кислородът е изчерпан до последния кубически сантиметър. Конструкцията на скафандрите беше примитивна, от която хората се бяха отказали преди хиляда години. Бяха летели тук — или някъде другаде — много, много дълго време.
Но не толкова дълго, колкото онези в трийсетата зала. В нея плаваха седем същества. Техните форми подсказваха, че са гигантски морски същества с издути, по-големи от тялото на Д’жмерлиа глави. Стъклото на техните визьори беше потъмняло и напълно непрозрачно. Колко хилядолетия са били необходими за това? Д’жмерлиа предпазливо отвори леко един шлем и надзърна вътре. Той познаваше формите на всички интелигентни видове на Спиралния ръкав. Бодливата глава с пет очи пред него не принадлежеше на никой от тях.
Д’жмерлиа продължи напред, замислен върху противоречието. Според Куинтъс Блум и Дариа Ланг Лабиринт беше нов артефакт. Преди една година не е бил тук, още по-малко преди хиляда. И въпреки това той съдържаше антични останки от отминали векове.
Когато бройката на залите надхвърли трийсет и седем, той се чудеше дали не е пропуснал някои други места с жизненоважна информация. Д’жмерлиа продължи да върви, защото нямаше алтернатива. Най-после стаите започнаха да изглеждат различни, прозорците между тях непрекъснато ставаха по-големи. От кораба нямаше й следа.
Според господарките сикропеанки един мъжки ло’фтианец нямаше никакво въображение. На Д’жмерлиа не му дойде наум, че може да продължи да се движи от зала в зала, докато умре. След осем часа обаче той започна да се чуди какво става. Беше минал през повече от триста зали. Неговата процедура във всяка беше една и съща, осигуряваща максимална скорост на движение и ефективно търсене. Той влизаше на една страна, така че да може да гледа с едно око към центъра на Лабиринт, оглеждайки се за кораба, като в същото време отбелязваше положението на прозореца, през който щеше да мине в съседната зала. Мъртви извънземни с позната и непозната форма вече не бяха достатъчни да спрат движението му.