Беше се отдал толкова на една рутинна процедура, че когато най-после се появи промяната, той едва не я пропусна.
Корабът! Можеше да го види. Но той вече се носеше стремително към прозореца за следващата зала и ако отиде в нея никой не знаеше колко време ще мине преди отново да го намери.
Д’жмерлиа включи двигателя на скафандъра си на максимална скорост и го реверсира. В същия момент разбра, че това няма да е достатъчно. Щеше да излети направо през отвора на далечната страна на залата, преди да успее да спре.
Можеше само едно нещо да направи. Вместо да намалява скоростта на движение напред, той тръгна странично. Скокът встрани беше достатъчен да избяга от отвора и да се удари право в стената на залата.
Един ло’фтианец е твърд, както и скафандърът на Д’жмерлиа, но ударът и за двете достигна гранична стойност. Той отскочи назад със счупени два от тънките му задни крайника и ожулен торс. Скафандърът му неочаквано изсъска от изпуснат въздух, интелигентните сензори моментално откриха и поправиха едно малко спукване на връзката.
Д’жмерлиа се преметна презглава, останал без дъх, за да може да издаде желаното триумфално изсвирване. Беше успял! Беше закъснял с много часове, но най-после беше в същата зала с „Майозоутис“.
Изправи се с труд — един от контролерите му за ориентация също беше счупен — и видя, че двигателите на скафандъра още работеха. Полетя към чакащия кораб.
И тогава изпита радост, че не беше изсвирил триумфално.
Определено беше кораб. За нещастие също толкова видно беше, че не е „Майозоутис“.
Глава 19
В края на втория ден, хванати в хиатуса, трима от четиримата пътници на борда на „Гравитас“ съвсем не бяха щастливи.
Липсата на светлини на кораба не беше приятна, но липсата на енергия можеше да се окаже фатална. Луис Ненда вече беше пресметнал. Циркулаторите за въздух не работеха, но естествените топлинни потоци плюс постоянното въртене на кораба щяха да осигурят достатъчна конвекция за поддържане на атмосферата в кораба годна за дишане. След шест дена обаче липсата на въздушни генератори и пречистватели ще започне да се чувства. Нивата на въглероден двуокис ще станат забележимо по-високи. Пет дена след това хората на кораба ще изпаднат в летаргия. След още четири дена ще умрат от задушаване. Атвар Х’сиал може би ще оцелее една седмица повече.
Куинтъс Блум не се страхуваше, че ще умре. Неговите тревоги бяха други. Той беше убеден, че Дариа Ланг е пред него и прави открития, които по право му принадлежат. По пет пъти на ден той притискаше Ненда да направи нещо, за да започнат да се движат. Два пъти намеква, че Луис е направил това нарочно, преднамерено, забавяйки тяхното пътуване като част от конспирация за помагане на Дариа Ланг. Ненда се чудеше дали Атвар Х’сиал по някакъв начин не беше успяла да предаде своята параноя относно Дариа на Куинтъс Блум.
Сляпата сикропеанка беше в някои отношения по-малко засегната от влизането в хиатуса. Тя можеше да понася нива на въглероден двуокис, които за хората са смъртоносни, и нейното зрение посредством ехолокация не зависеше от светлината вътре в „Гравитас“. Но загубата на енергия означаваше, че комуникацията с Глена Омар посредством терминал вече е невъзможна. За всичко, което желае да каже или да чуе от другите, Атвар Х’сиал се намираше отново в пълна зависимост от Луис Ненда и неговата феромонна приставка.
Изключение от всичко това беше Глена. Логически тя, разглезена от живота на Сентинел Гейт, където всяко желание и прищявка можеха да бъдат задоволени, трябваше да е по-засегната от драстичната промяна на живота на борда на „Гравитас“. Но по някакъв каприз обитателите на най-богатите светове най-много си падаха по примитивните условия на живот. Така приблизително един път годишно щастливите обитатели на Сентинел Гейт екипирани със спални чували, примитивни средства за осветление и огън, първобитни готварски съдове и сурова храна, се забиваха в техните гори и прерии. След като прекарваха няколко дни сред природата (но никога повече от три или четири), те се връщаха към изобилието от топла вода, роботизирани готвачи и жилища без насекоми и уверяваха всички, че ако някога се наложи, могат да живеят „примитивно“, както всички други.
Глена беше играла тази игра десетина пъти. Сега опитваше друг вариант. Луксозните пътнически апартаменти на „Гравитас“ бяха оборудвани за приятни вечери с осветление на свещи, на които вечерята тет-а-тет често беше прелюдия към романтика. Глена събра свещите от всички апартаменти. Тя ги използва за интимно осветление на своя апартамент и покани другите на соаре. Поканата до Атвар Х’сиал трябваше да бъде предадена чрез Луис Ненда. Сикропеанката я получи и отговори със силна феромонна комбинации, каквато Ненда по-рано не беше приемал. Беше като сикропеански еквивалент на възклицание. Той го прие като отказ.