Пробиването на стените може би беше възможно, но нямаше да е лесно. Преди да започне, Ребка отиде още веднъж до отвора, през който беше влязъл първоначално. Един бърз оглед го убеди, че еднопосочното поле още действа. Също така, освен ако уредите на неговия скафандър не лъжеха, външната граница на артефакта се беше преместила по-близо. Откакто хората знаеха за неговото съществуване, радиусът на артефакта винаги е бил двайсет и пет километра. Сега границата беше на не повече от пет километра. Парадокс се свиваше. Повече от убедително доказателство за големите промени на артефакта.
Ребка се обърна към вътрешността на залата. Той се зачуди колко малък може да стане Парадокс и какво ще се случи с централната част, ако външната граница продължи да се движи навътре.
Е, или щеше да намери начин да се измъкне, или щеше да узнае на собствен гръб последиците от това свиване. Междувременно…
Той отиде срещу стената и се зачуди кой е най-добрият начин да я атакува. Инструментите на скафандъра му включваха дрелка, но нямаше нищо предназначено за голяма разрушителна работа. Един начин беше да освободи от стената някой масивен шкаф и с двигателите на скафандъра да го запрати към вече ослабената точка на стената.
Ребка отиде до повредената секция, от която беше издърпал шкафа за храна и я удари с облечената си с ръкавица ръка. Искаше да провери дебелината. Юмрукът му мина през нея, а цялата повърхност се разпадна на малки люспи.
Той отиде по-близо и заразглежда материала. Стената беше дебела около четири сантиметра и толкова невероятно мека и крехка, че можеше да я стрие на прах в ръката си. Когато беше влязъл в залата, тя не беше такава. За да се увери, Ребка се върна на същото място, където беше ударил стената по-напред. Един удар сега и ръката му мина напълно през нея.
Ребка се наведе напред и откри, че може да гледа в съседната зала. Един бегъл поглед разкри, че тя не се различаваше от тази, в която беше. От Е. К. Тали нямаше и следа.
Ханс Ребка разшири дупката, докато стана достатъчно голяма да мине през нея и се насочи към далечната страна на новата зала. Този път не се спря да избира някакво специално място. Ритна с крак стената между две захранващи с газ линии и не беше много изненадан, когато тя се разпадна.
Той мина пред нея и се огледа. Друга празна зала. При тази скорост можеше да разруши всяка стая в торуса, търсейки Е. К. Тали. Освен ако цялото място не се срути от само себе си и се превърне в пепел. Както от минута на минута ставаше все по-слабо, изглежда, всичко вървеше нататък.
Още веднъж. Ребка се хвърли напред. Стената отново се срути под сблъсъка на тялото му. Намери се в друга зала.
Там поне имаше нещо различно. Коренно различно. Той се появи сред облак от пепел и парчета от стена и се удари в нещо. Нещо твърдо.
Ребка чу изненадано ръмжене и неочаквано някой му хвана ръцете. Изправена точно пред него, във визьора му гледаше русокоса жена. Беше без скафандър, лицето и косата й бяха покрити с бял прах.
Жената го държеше здраво, после погледна стената зад него с недоверие.
— През миналата седмица ние блъскахме тази стена сто пъти и не можахме дори да я одраскаме. Кой сте вие, супермен?
— Не е — зад Ханс прозвуча познат глас. — Не е супермен. Позволете да ви го представя. Това е капитан Ханс Ребка от планета Тюфел, а напоследък от Сентинел Гейт.
Трите жени бяха сестри от света на солите Парчето на Дарби. Ребка никога не беше ходил там, но знаеше репутацията на мястото в ничията зона на звездите джуджета между Фемъс съркъл и Четвъртия съюз.
— Значи вие сте от Тюфел — каза Мади Трийл, най-старата, най-ниската и най-тъмната от трите. — Чували сме за нея. „Какви грехове трябва да извърши човек, в колко минали живота, за да се роди на Тюфел?“
Тези думи върнаха Ханс обратно към детството му. Той отново беше дежурен за носене на вода, ужасено седемгодишно момче, очакващо нощните хищници да се приберат в бърлогите си. Смъртоносният утринен вятър Ремольор скоро щеше да задуха. Ако човек бъде хванат от него на открито, загива.
Мади Трийл продължи, връщайки Ханс към настоящето:
— Но аз смятам, че пред Парчето на Дарби Тюфел не е нищо, поне за една жена. Предполагам, че не е необходимо да ви казвам защо дойдохме на Парадокс. Искахме нещо по-добро от онова, което имат жените там — да работят в мините и да раждат. Когато попитаха, има ли доброволци, ние се отзовахме.