Седяха около нещо като заместител на маса. Ханс Ребка беше убеден да свали скафандъра си, но само след като се върна при дупката, през която се беше появил и я огледа. Той остана озадачен. От другата страна също имаше атмосфера, но от чист хелий. Нещо задържаше газовете във всяка стая дори когато стената между тях беше частично разрушена. Невъзможно! Но не по-невъзможно от ромбоидния вход към залата, който по някакъв начин вършеше същото. Въздухът в него не се разсейваше във вакуума отвън.
— Работил съм малко в мина — отговори разсеяно Ребка на Мади. — На Тюфел. Не беше чак толкова лошо.
— На уранова мина? — изръмжа тя. — Доброто е, че след една година работа в нея никой повече не говори за раждане.
— Никога не се е налагало да работя с уран. Може би на Тюфел все пак не е толкова лошо. Аз обаче не можах да чакам достатъчно, за да разбера. Никой не искаше да ме отглежда за разплод, но много неща искаха да ме убият. Навсякъде другаде ми изглеждаше по-добро. Не зная дали бях прав. — Ребка посочи около него. — Бъдещето тук не изглежда много обещаващо. Знаехте ли, че Парадокс се свива?
— Искате да кажете, че цялото нещо става по-малко?
Лиси Трийл, високата мършава блондинка, която беше хванала Ребка при влизането, го гледаше недоверчиво.
— Как е възможно? Той винаги е имал същите размери.
— Сигурно. И винаги вътре е имало лотосово поле и никога не е спирал нищо да излезе навън — Ребка вдигна рамене. — Парадокс се променя… Бързо! Не приемайте думите ми на доверие. Идете и лично проверете.
Лиси се намръщи, изправи се и излезе през ромбовидния вход. След няколко секунди се върна.
— Свива се и си променя цвета. Вече няма червено. Какво става?
— Не е само с Парадокс — Е. К. Тали седеше удобно между Мади и Катерина Трийл. След като им беше обяснил кой и какво представляваше, трите сестри го бяха уверили, че го харесват повече, отколкото ако беше истински мъж. — Според новата теория, развита на Сентинел Гейт, промени трябваше да настъпят на всички артефакти. Това е доказателство, че целта на Строителите поне отчасти е постигната.
— А каква е тяхната цел? — попита Катерина.
Е. К. Тали я погледна нещастно и примигна със светлосините си очи. На него му се стори, че това беше една от особеностите в теорията на Куинтъс Блум, която я правеше не напълно задоволителна.
— Нямам представа.
— За нас може би е без значение каква е целта — Лиси се върна и седна срещу Ханс Ребка. — Ако Парадокс продължава да се свива, ние ще бъдем смачкани и ще престанем да съществуваме. Откакто се сви на по-малко от два километра вместо двайсет и пет…
— Два километра! — беше ред на Ребка да подскочи от изненада. — Не може да бъде! Преди по-малко от час беше почти пет.
— „Не приемайте думите ми на доверие“ — ще си позволя да ви цитирам. „Идете и лично проверете.“
Всички се втурнаха към входа. Е. К. Тали остана последен.
Първа излезе Мади Трийл.
— Адски сигурно е, че изглежда по-близо — тя стоеше там, наклонила глава на една страна. — Трудно е да се прецени разстоянието, когато човек не може да е сигурен, че краищата не са се променили.
— Не са — това, за разлика от целта на Строителите беше нещо, за което Е. К. Тали можеше да бъде напълно сигурен. — Очите ми са необикновено чувствителни, могат да видят ориентировъчните звезди в краищата на дъгата. Пречупването променя техните видими положения. Външната граница на Парадокс наистина се свива. Ако приемем, че сегашната скорост на промяна се запази, радиусът ще се свие до нула за… — той спря не да извърши пресмятането, а за да постигне желания ефект. Тали стоеше напълно неподвижен, извършвайки своите наблюдения и през първата милисекунда след това всички цифрови пресмятания. — … дванайсет минути и седемнайсет секунди.
— Ще достигне нулев радиус? — попита Катерина.
— Това е деликатният начин, по който Е. К. Тали изразява онова, което Лиси нарече „ще престанем да съществуваме“ — Ребка се канеше да попита хуманоида дали е сигурен, когато изведнъж разбра, че това ще бъде напразно губене на малкото останало им време. Е. К. Тали винаги беше сигурен за всичко. — Имаме дванайсет минути.
— Дванайсет минути да направим какво? — Мади беше приела фактите така бързо, както и Ханс Ребка.
— Четири неща. Първо, да си облечем отново скафандрите. Второ, да се качим на вашите кораби — Ребка огледа двата малки изследователски съда. — За предпочитане на един от тях. Можем да се сместим всичките. Кой от двата е с по-здрав корпус?