В същия момент той изключи захранването. Корабът не можеше да реверсира тягата, нямаше време за това. Те летяха напред със същата скорост, както при удара. Колко бързо? Четирийсет метра ускорение при гравитация пет стандартни единици. Е. К. Тали сигурно знаеше, но нямаше време да го пита.
Във всеки случай твърде бързо. Прекалено бързо, за да бъде комфортно. Ребка отново можеше да вижда. Облакът, образуван създаден от разпадналата се стена, се разсейваше. Черният като мастило вихър беше почти пред тях. Той имаше време да включи достатъчна странична тяга и да насочи кораба право към центъра. Това беше последното действие, преди да ги поеме вихърът.
Усещането беше познато. То никога нямаше да стане приятно. Ханс почувства вихъра да го обгръща, една затягаща се спирала, която се сви, докато стана не по-широка от неговото тяло. Извиването започна, силите сякаш разкъсваха тялото му на късове, извиваха го от врата до гърдите, бедрата, краката и стъпалата. То непрекъснато се засилваше, разтягаше го, докато болката стана непоносима. Ребка нямаше сили да изкрещи. Той затвори очи. Не беше утешително да си представя какво можеха да мислят за него в този момент Мади, Катерина и Лиси.
Беше невъзможно да се каже колко дълго е съществувала болката, но тя свърши неочаквано. Ребка отвори очи и се огледа, доволен да види, че корабът и неговото съдържание бяха незасегнати от страховитите сили, които беше почувствал. Мади и сестрите й се бяха облещили и бяха задъхани, но това бяха само психологически ефекти. Транспортните системи на Строителите, ако изобщо те ги транспортираха, правеха това без да раняват физически.
Но къде ги транспортираха? Можеше да бъде Анфракт или вътре в някой далечен артефакт на Строителите, или дори на Серенити на трийсет хиляди светлинни години отвъд галактиката.
Ребка гледаше екрана пред него. От там не можеше да се получи много информация. Той виждаше изображение от почти паралелни линии като оптическа илюзия, течаща бяла светлина на плътен черен фон.
— Тали? — хуманоидът беше най-доброто решение със съхранена в главата всяка основна характеристика на Спиралния ръкав. — Знаете ли къде сме?
— За нещастие не зная — Е. К. Тали прозвуча почти весело. Ребка си спомни с известна завист, че при Тали болката се проявяваше само в предупредителни сигнали без дискомфорт. — Почти сигурно е обаче, че вече не сме в Парадокс.
— Това и аз мога да кажа. Какво ще кажете за другите артефакти? Някои от тях изглеждат ли отвътре така? — Ребка посочи екрана.
— Никакво подобие. Структурата, която наблюдаваме, би била достатъчно поразяваща и би била докладвана дори ако изображенията не са могли да бъдат заснети. Мога ли да ви предложа да я запишете на видеоапаратурата на този кораб?
— Не се тревожете за гледката — Мади Трийл беше си поела дъх. — Можете да я проучите по всяко време. Какво ще кажете за онова същество, което седи там? Искам да зная дали е опасно.
Ребка и Тали се обърнаха. Мади гледаше друг екран, на който се виждаше картина от задната част на „Мизантроп“. Там също се виждаше изображение от дълги паралелни линии, извиващи се надалеч и леко събиращи се накрая. Но пред тях много по-близо до кораба, бързо се приближаваше нещо. Черна, прилична на вретено фигура, с тяло, извито малко на една страна.
Ребка гледаше и не вярваше на очите си. Той отвори уста да проговори, но Е. К. Тали беше го изпреварил. Хуманоидът беше извършил бързо сравнение на всяка черта на тъмната фигура — от броя на краката до конструкцията на скафандъра, антените и вероятните честоти.
— Ако разрешите — той се обърна, пресегна се през Лиси, все още смълчана поради прехода през вихъра на Строителите — и включи четири бутона. — Сега нашият главен комуникационен канал е отворен. Говори Е. Кримзън Тали. Искаш ли да дойдеш на борда?
Озвучителната система на „Мизантроп“ изпука и изсвири.
— Моите уважения, много бих желал. Изживях най-неприятния удар и искам да извърша някои поправки.
— Не можете да пуснете това нещо на нашия кораб! — Мади Трийл сграбчи дясната ръка на Е. К. Тали, когато той се пресегна да активира отварянето на въздушния шлюз. — Вие сте луд! Това там е извънземно. Не ме интересува дали е ранено… ако влезе вътре може да избие всички ни.
— О, не — Е. К. Тали се наведе напред и с лявата си ръка натисна бутона. — Не трябва да се безпокоите. Вярно, че е извънземно, но то няма да нарани никого. Вижте, та това е Д’жмерлиа.
Глава 21
Опитът прави всичко по-лесно. Дариа упорито се беше борила да интерпретира първата серия образи, които тя и Калик бяха получили на стената на хексагоналната зала. Сега тя разглеждаше втората серия и се чудеше какво беше намерила за толкова трудно.