Защо беше направил това Блум?
Дариа можеше да си отговори. Той беше пренебрегнал онова, което не можеше да обясни. По време на представянето той не знаеше, че зардалу са отново на Спиралния ръкав, отново населяват родния свят на техния вид — Дженезий. Блум беше искал целият му доказателствен материал да подкрепи неговите заключения.
Започна шестата серия, но тя вече не съдържаше изненади. Това беше друга „фалшива история“ на Спиралния ръкав, където зардалу дойдоха и си отидоха; сикропеанци и хора воюваха със зеления вид за звездни системи и ги завладяха. Накрая жълтото победи рубиненочервеното и спечели. Спиралният ръкав се изпълни със сикропеанци; и не след много започна да се изпразва. Жълтите точки изгасваха. Ръкавът остана отново без следи за наличие на интелигентност. По никое време нямаше никакво доказателство за артефакти на Строителите.
Дариа беше сигурна, че Блум беше възстановил образите от сериите от всичките шест стени. Тя високо ценеше неговата интелигентност и добросъвестност като изследовател. Но след като беше проучил всичките, той беше избрал само една.
И кой можеше да го вини? Само една серия съдържаше артефакти на Строителите, които в реалния свят сигурно бяха разпръснати из целия Спирален ръкав. Беше основателно да се отхвърлят останалите пет като нищо повече от странна измислица с неизвестна цел.
Основателно, но Дариа не го направи. Нейният вътрешен глас й подсказваше, че другите пет истории на Спиралния ръкав са също толкова важни. Тяхното съществуване и начина, по който двуизмерните образи бяха съхранени в три измерения, представляваше послание за всеки посетител на Лабиринт. „Разбери историите и образите и ще разбереш много за Строителите. Или — обърни процеса, както преди, — ако разбираш природата на Строителите, и тогава съществуването на много истории и причината, поради която картините са съхранени по такъв старомоден начин, ще ти станат ясни.“
Моментът беше решаващ. Той изискваше пълна концентрация. Вместо това, за нейно голямо раздразнение, Дариа откри, че мислите й се отклоняват встрани. Тя не можеше да прогони от ума си образа на Куинтъс Блум с неговите полускрити червени язви и уверения убедителен глас, който казва на аудиторията: „Ако отговорите, че Строителите са имали магическа сила да предскажат далечното бъдеще, тогава вие им приписвате дарби, което прави моята вяра невъзможна.“
Но това не беше магическа сила. Съвсем не беше. Това беше различна физическа природа, онази, която е променила дефиницията на понятието предсказание. Тази идея се загнезди отново в главата й. Видове, способни да виждат бъдещето. „Не да предсказват — мислеше замечтано тя, — както го беше представил Блум, а да виждат.“
Фактът, че заспива, вече не я разстройваше. Тя знаеше как работи умът й. Когато имаше за разрешаване проблем, беше невъзможно да заспи. Тя не можеше да почива, докато проблемът не бъде решен.
Така сега…
Когато потъна в сън, в мислите й настана перверзен комфорт. Тя повече не можеше да стои будна, следователно нещо дълбоко в подсъзнанието й й казваше, че сега всички необходими данни са на лице. Проблемите за Строителите и Лабиринт са решени.
Всичко се изясни с една приятна простота. Когато се събуди тя беше убедена, че ще прелъже съзнанието си да се държи почтително и да й разкрие своето решение. После те щяха да намерят Д’жмерлиа и да се върнат на кораба.
И тогава, най-после, можеха да потеглят към дома.
Глава 22
Два дни прекарани в хиатуса бяха разстройващи, но не бяха опасни. В един добре оборудван кораб единственото, което човек трябва да прави в този случай, е да седи на едно място, да издържи на тъмнината и на тишината и да чака да излезе от ситуацията. Някак си.
Покоят на Анфракт не предлагаше такава гаранция. Разликата между хиатус и главното тяло на Анфракт беше нещо, което Луис Ненда не беше дефинирал с думи, но ако го беше направил, разликата между тях щеше да гласи „пасивна опасност“ и „активна опасност“.
За нещастие менюто за днешния ден съдържаше активна опасност.
Два часа след като излязоха от последния, дълъг като нощ, хиатус, Луис седеше блед, със зачервени очи и изтощен пред пулта за управление на „Гравитас“. Той имаше голяма нужда от сън, но се налагаше да го отложи. Вече бяха в по-голяма беда. Влизането в Торвил Анфракт винаги беше голям риск, но Анфракт някога поне имаше няколко постоянни характеристики, на които един изследовател можеше да разчита.