Ако е достатъчно щастлив да има легло. Спали ли са Строителите, яли ли са, смеели ли са се, плакали ли са? Изпитвали ли са надежда и отчаяние? Дариа се спря в тесния изход от вътрешната зала. Следвай белите ивици. В тази посока лежеше „Майозоутис“ с легла и койки и всичко необходимо, което тя не беше виждала от дни.
— Моите уважения — Калик беше дошла близо зад нея и се промъкваше напред. — Моите реакции са по-бързи от вашите. Логично е аз да водя.
Непогрешима логика. Но Дариа намери този аргумент труден за оспорване. С малкото си време за реакция хименоптата можеше да отиде петдесет метра напред, докато Дариа се чуди дали съществува опасност.
— Бъди внимателна. Нещата тук се променят.
Сякаш беше необходимо да й се казва. Нейните сетива бяха много по-остри от тези на Дариа, способността й да разсъждава не по-лоша. Тя вече беше излязла и проучваше тунела до следващата зала. Дариа я последва, очаквайки, когато отиде там, да види Калик напред, пробиваща си път през движещата се мъгла на вихровите сингулярности, които бяха видели при влизане. За нейна изненада хименоптата не беше отишла зад края на тунела. Тя стоеше със скръстени крайници и чакаше.
— Много ли е опасно? — Дариа наближи края на тунела. Тя очакваше да види силни вихри да се движат устремно назад и напред покрай входа на тунела. Вместо това видя голям басейн с черен водовъртеж, сякаш на входа на залата стои на пост вихър и ги чака.
Когато отиде до Калик, това впечатление избледня. Виждаше се обичайната картина на циркулация, съвсем сигурно, и тя излизаше от подпухналото чудовище във вихъра. Тя обаче не изпълваше цялата зала. От двете й страни имаше място да се промъкнат хора — или хименопти. Това можеше да е достатъчно безопасно, при условие че тъмният вихър не нараства по размери.
— Какъв е проблемът?
Калик не отговори с думи. Вместо това посочи черната сърцевина на басейна. Отначало Дариа не видя нищо, тъмнината беше толкова плътна, че вместо да излиза светлина, центърът на вихъра изглежда отнемаше светлината от окото. След няколко секунди в тъмнината се раздвижи слабо очертание на призрачен образ и после бързо изчезна. Дариа остана с подсъзнателно впечатление за деформиран цилиндър, дълъг елипсоид с отрязани краища, заменени от плоски равнини.
Преди да може да говори, призрачният образ се появи отново и после отново изчезна.
Отново. И отново, оставяйки малко по-дълго.
— Следващия път, мисля аз — но преди да чуе тихия коментар на Калик, Дариа знаеше какво вижда. Това беше транспортна система на Строителите в самия процес на зараждане. Нещо или някой беше принуден да се движи по спирала през тесен канал пространство-време — Дариа никога нямаше да забрави усещането — и всеки момент щеше да пристигне в залата при тях.
Вихърът потрепери. Гладката чернота за момент се превърна в ослепителна синьо-бяла светлина. Визьорът на скафандъра на Дариа се затвори, претоварен от фотонен поток. Когато се отвори отново и пропусна светлина, Дариа видя, че залата пред нея съдържа нещо повече от въртяща се сингулярност. До тъмния водовъртеж плуваше мрачен сив кораб с непозната конструкция. И самият вихър се променяше. С докарването на кораба той се смаляваше, стягаше се, свиваше се обратно до нормалната си големина. След няколко секунди вихърът избледня. Накрая се превърна в слаба мъгла, дух, през който се виждаше залата отзад. И после изчезна.
Дариа тръгна напред. Тя се спря, когато корабът пред нея започна да се променя. Покривните панелите на корпуса се плъзнаха настрани, гладката сива повърхност под тях беше осеяна с отворени тъмни кръгове. Дариа замръзна. Дори човек от миролюбивите светове на Четвъртия съюз знаеше достатъчно, за да разпознае оръдейни амбразури.
Ritsu ’knu’ik. Uti’is’s gur’uiki.
От кораба пред нея прогърмя предупреждение, съпроводено с ултразвук, от който кожата на Дариа настръхна. Нещо в кораба беше разпознало онова, което самата Дариа беше забравила — че залата е пълна с въздух. Годни за дишане или негодни газовете щяха да пренесат звукови сигнали.