Мади въздъхна и тихо изруга. Последното желание на Катерина щеше да остане неизпълнено.
Обясненията започнаха отново с ново ниво на напрежение подпомогнато леко от факта, че Дариа Ланг безспорно беше жена. Тя погледна Ханс Ребка с гняв и възмущение, после го остави без внимание. На сестрите Трийл това им хареса. Ребка подозираше, че след като за малко бяха направили единен фронт, сега те се бяха променили до естественото си състояние. Бяха започнали да се карат помежду си. Лиси и Катерина оспорваха претенциите за старшинство на Мади.
Накрая се съгласиха да изслушат историята на Дариа, но търпението и учтивото поведение не траяха много дълго. Дариа започна добре, премахвайки един източник на объркването на Д’жмерлиа само с две изречения.
— Лабиринт е нов, но той съдържа стари неща, които са били на други артефакти от векове и след това са били донесени тук. Точно както бяхте докарани и вие.
— Значи бях права — каза Мади.
— Аз не съм старо нещо — възрази Е. К. Тали. — Аз съм почти нов.
— А аз не давам пукната пара дали Лабиринт е пълен с нещо старо — прекъсна го Катерина — или с нещо ново, или с нещо, взето от другаде, или с нещо синьо.
— Оранжево — каза Е. К. Тали. — Строителите предпочитат оранжево.
Катерина го погледна.
— Сигурен ли сте, че не сте мъж? Както се опитах да посоча, ние бяхме докарани тук и за мен това е достатъчно. Кого го интересува дали Лабиринт е натъпкан до покрива с тентреданци или хименопти, или ло’фтианци, или женофоби със синьо-зелени задници. А вие… — тя изгледа Тали с недоумяващ поглед — … можете да млъкнете и да научите за това по-късно от някой друг. Аз искам да изляза, и то сега.
Мади остави без внимание избухването на сестра си.
— Но защо бяхме докарани тук? — попита замислено тя. — И какво ще се случи след това?
Дариа стисна зъби. Толкова им беше слушането на описанието на Лабиринт. Те не проявяваха изобщо никакъв интерес да чуят онова, което тя имаше да им каже.
— Не зная защо сте докарани тук. Нито какво ще се случи след това — тя се изправи и затвори шлема на скафандъра си. — Но аз няма да седя и да ви слушам как спорите помежду си. Ако искате да излезете, тръгвайте. Казах на Калик, че ще се върна да й разкажа какво съм намерила и ще го направя. Трябва да изпълня обещанието си.
Това накара всички да станат. Дариа хвърли един последен поглед към Ханс Ребка, който казваше: „Сега няма да се разправям с теб, червей такъв, но само почакай“ — и излезе.
Не й хареса онова, което намери отвъд въздушния шлюз. Тя беше в същата зала, но в нея имаше големи промени. По някакъв начин пространството беше нараснало. Стените бяха станали прозрачни и тя можеше да види слабите очертания на друга зала зад нея. По-лошото беше, че пътят назад, който преди беше отворен и лек, сега беше блокиран. На входа на тунела стоеше познатата и неприятна гледка на друг транспортен вихър.
Той набъбваше и нарастваше. Дариа чакаше. Този път тя знаеше какво да очаква. Вихърът се развиваше по същия начин както преди — нарастваща тъмнина с въртящ се, абсолютно черен център. После един призрачен образ, трепкащ за миг над тъмното набъбнало ядро.
Този път продължи по-дълго, защото крайните размери на вихъра бяха толкова големи, че почти изпълниха цялата разширена зала. Дариа се оттегли към илюзорната защита на „Мизантроп“ в далечния край на залата. Тя забеляза, че въпреки ултиматума на Лиси, корабът не беше променил положението си. Стори й се, че леко се тресе. Беше по-добре да си представя как сестрите вътре се бият, отколкото лично да присъства.
Призрачният образ стана по-силен и два пъти проблесна съвсем близо. Беше кораб, голям, с малко странен профил. Когато накрая се появи целият и можа да го разгледа по-дълго вместо за част от секундата, тя разбра защо. Новият съд беше започнал живота си като лъскав кораб, конструкция на Четвъртия съюз, но по някакъв начин голяма част от кърмата беше отрязана. Преди тя да може да оцени размера на повредата, отстрани се отвори един люк. От него изскочиха три човешки фигури, последвани миг по-късно от една гигантска четвърта форма.
Позната гигантска форма. Сикропеанка. Очите на Дариа щяха да изскочат през визьора. Тя остана поразена, когато видя водещия да тича към нея.
— Какво, ако мога да попитам, правите тук? — носовият арогантен глас ни най-малко не беше се променил. — Предполага се, че достъпът до този артефакт е строго контролиран.
— Трябва да е била захвърлена тук като нас — каза друг глас също толкова познат. — Хей, професоре, как е?