— Което очевидно не е било — на лицето на Блум се върна надменната подигравателна усмивка. — Аз разгледах другите серии изображения, разбира се, че ги разгледах. Не виждах обаче никакъв смисъл да обременявам аудиторията или моите аргументи с явни фантазии. Алтернативни измислени истории или фантастично представено бъдеще нямат никакво значение нито представляват интерес за сериозния изследовател.
— Ако сериите не съдържат нищо друго вероятно бих се съгласила с вас — Дариа чувстваше, че борбеният й дух нараства. — Но там има нещо друго, нещо, което вие или не сте забелязали, или не сте искали да споменете. Едно минало и бъдеще на Спиралния ръкав изобразява нашето минало и може би нашето настояще и бъдеще. Само това от всяко друго минало и бъдеще показва нарастване и продължително присъствие на много видове. Много видове, не само един, споделят бъдещето на Спиралния ръкав. И за разлика от всички останали, тази серия не свършва с гибел на цивилизацията. Тя показва едно далечно бъдеще, в което Спиралният ръкав е населен, здрав и устойчив. Но има и един друг момент, по-важен от всичко. Нашата версия на историята и само нашата съдържа артефакти на Строителите. В никоя друга алтернативна история няма никакви следи от артефакти.
— Спрете — Блум вдигна ръка с длан обърната към Дариа. — Давате ли си сметка, че вие току-що сринахте минималната достоверност, която можеше да има вашият аргумент? Вие приемате сценарий, който показва бъдещето на Спиралния ръкав. Няма начин да се знае такова бъдеще, освен ако то не ни е показано от същества, които са от него.
— Погрешно. Това е, което най-много ме забави. Аз се запитах как може някое същество, независимо какво е то, да знае бъдещето? То може би прави предсказания. Ние непрекъснато правим предсказания. Но това отива далеч отвъд предсказанието. Чудех се възможно ли е да има същество, което да вижда бъдещето, както ние виждаме нещата около нас? Ако съществува такова същество, какви са основните му свойства.
— Нямах отговор… докато не видях полиглифите на стените на Лабиринт. Нормално една картина изобразява двуизмерна идея. Тези картини бяха триизмерни и третото измерение беше времето. Тогава се запитах какво е онова същество, което ще намери за естествено да разглежда времето като измерение не по-различно от другите? И намерих отговор — същество с крайно разширение във времето.
— Глупости! — Блум се огледа, търсейки подкрепа от другите в каютата. — Това, което казва тя, е смешно и неправдоподобно от физична гледна точка.
— За нас — може би. Но за Строителите ние сме неправдоподобни. Ние сме напълно безинтересни, живеещи в безкрайно малък отрязък от време. Нищо чудно, че за Строителите е било трудно да комуникират с нас. Ние възприемаме пространството като двуизмерно, но се движим във времето, винаги уловени в момента на непосредственото настояще. Ние нямаме директен опит в нищо друго, минало или бъдеще. Едно същество с крайни параметри във времето, както и в пространството ще се движи напред през времето, както правим ние, но то ще има също директен опит в онова, което ние възприемаме като непосредствено минало и непосредствено бъдеще. За да виждаме в някое измерение, е необходимо да имаме максимални параметри в това измерение. Те виждат бъдещето, както ние виждаме нещата в пространството. И, подобно на нашето зрение, тяхното зрение може да вижда детайлите само на близкото бъдеще, а по-далечното само в най-общи линии.
Дариа почувства промяна на атмосферата в каютата, хората се раздвижиха — явно се отегчаваха от нея и от Блум. Но тя беше твърде погълната, за да спре и във всеки случай той трябваше да бъде убеден. Тя заговори по-бързо: