— Тука сега се бият!
— Тука? — извиках аз в ужас.
— Ако сърбите ни разбият, довечера са в София — каза той мрачно…
Аз усетих, че косата ми се дигна на главата.
Никога няма да забравя тоя момент.
Излязох из града. Новината вече се беше пръснала.
На Сахат-тепе видях купове хора. Защо се бяха събрали там? Скоро разбрах: един глух, отдалечен тътен от време на време изпълваше въздуха. Това бяха топовните гърмежи при Сливница!
Гърмежите минаваха през Софийското поле, през Витоша, през Лозенската и Ихтиманската планина, в Марицината долина и правеха да тътнат хълмите на Пловдив!
Тия топовни гърмежи именно слушаха хората, що се трупаха на Сахат-тепе.
На 6-и ноември пак се чуваха.
На 7-и още по-силно. И тревогата растеше…
Едвам на 8-и се получи радостна телеграма от княза Александра: „С божия воля отблъснахме неприятеля!“
Той е бил повече от отблъснат — победен! — но тогава ни на бойното поле, ни в София са знаели това.
Българското сърце възликува. Висок нравствен подем замести унинието и страховете на миналите дни.
После настанаха великите дни на епопеята — от сливнишката победа до пиротската изненада.
Но в Пловдив аз я не чувах, защото го скоро оставих — а я следех и виждах даже в гръма на пиротския бой.
София, 9 ноември 1901 г.