Беше старшина-школникът. Подаваше му кърпа. Обикновен пешкир. Офицерът се стегна и взе гнусливо да се бърше.
— Той беше минал покрай наряда — рече изведнъж фазанът, гледайки право пред себе си с разширени очи. — Веднага го подгониха…
— И? — лейтенантът беше привършил с почистването. Не беше сигурен, че иска да чуе останалото, но се чувстваше задължен.
— Стоеше на полосата. Точно в ничия земя. Някой от нашите му викна да се връща… и тогава се появиха и гърците. Закрещяхме му да хвърля автомата…
— Тъмно ли беше?
Старшина-школникът помълча.
— Не… Ето това е чудното. Беше здрач, обаче… светло.
— Кой започна стрелбата?
— Той. Стреля във въздуха… после се оказа, че е имал само един патрон — онзи в цевта. Пълнителят беше празен. Не намерихме други патрони изобщо… Сигурно е пуцнал, без да иска. Като го запердашиха… от двете страни. Гърчеше се като на филм… — фазанът мъчително преглътна, затвори очи и продължи: — По едно време спряхме… Нашият капитан завика на гърците, излезе техен офицер, почнаха да говорят… Дойде наша джипка. И…
— Какво?
— Ами… стори ми се, че онзи… шавна.
Лейтенантът изгледа изненадано срочнослужещия до себе си, който продължи с безцветен глас:
— И тогава като тресна една мамата си такова светкавица… През живота си не съм виждал като нея. И гръмотевицата — не беше гръм като гръм, а като… като „здраве желаем!“, ама все едно великани крещяха, че ще ни размажат на пестил…
— Момко!
Но младежът заклати бърже-бърже глава, сякаш казваше: не, не ме прекъсвайте!
— Нямаше ниски облаци, а току изведнъж един се изду отгоре, увисна над нас и като удари градушка — страхотия! Като шрапнел. Свихме се под джипката, гърците също избягаха. Нищо не се виждаше, а така трещеше… И… някой си беше изтървал каската — градушката я направи на гевгир, другарю старши лейтенант! Пет минути ни млатеше! И… секна. И…
— Какво си заикал, старшина школник! Говори по-ясно!
— Страх ме е, другарю старши лейтенант.
Офицерът се задави. Фазанът го гледаше с огромни детски очи, в които се плискаше море от ужас.
— Чух гласове от облака…
— Какво?! — изумлението на лейтенанта го накара да забрави всичко останало.
Фазанът си гледаше обувките. После рече дрезгаво:
— Край трупа нямаше и едно късче лед, а наоколо всичко беше станало бяло. И съм сигурен, другарю старши лейтенант — преди това убитият не изглеждаше така… така… — младежът изведнъж хлъцна и хукна нанякъде, но не и към банята.
Офицерът постоя малко, втрещен от чутото. Сети се за мисълта, която му беше хрумнала, че клетникът прилича на съблечена дреха… И си помисли още, че никой не заслужаваше да умре заради проклетия трап. Лейтенантът стисна зъби и решително се върна там, откъдето беше така малодушно избягал.
Трупът вече отново беше завит, но старши лейтенантът съвсем живо си припомни как изглежда. И дълго щеше да си спомня тази гледка от късната есен на 1989 година. Още не знаеше, че съвсем скоро в страната ще настъпят промени. Щеше да остане твърд в убеждението си, че горкото и глупаво момче е било опушкано с куршуми дум-дум, защото какво друго би могло да го взриви така… сякаш вътрешностите са се стремели да изскочат невредими от разстрелваното тяло.
Неволно бе докоснал някаква невъобразима истина за случилото се. Така от бърз влак можеш да пернеш с върха на пръстите черешов клон, но няма как да спреш и релсите те отнасят нататък по поетия път, без никакви отклонения или неуместни спирки. По същия начин и съзнанието, понесло се по коловозите на избраната логика, желязно пристига до местоназначението си, изгражда изводи и тяхната материалност, подчертана от усилията за достигането им, го убеждава в правдивостта на околната действителност. Ала истината — истината е останала там, край релсите, и се поклаща на вятъра, никому ненужна… Но дори лейтенантът да бе запознат с пълните рапорти за инцидента, той никога не би ги свързал с реално състоялите се събития. За такова прозрение му липсваше едно-единствено допускане.
Твърде невероятно. Твърде фантастично. Твърде извън схващанията на всеки нормален човек. И все пак той бе докоснал истината… и тя дълго време не го оставяше на мира.
… кошмарна дреха от плът и съсирена кръв, която душата бе съблякла и небрежно захвърлила…
Ето че останах отново сама…
Той си отиде. Другите го изпратиха там, откъдето според тях няма връщане — само не и аз. Присъствах, бях тъжна, ала вярвах!… вярвах.
Чаках го. Дълго. Не идваше. И си помислих — намерил е щастието у Дома и му се радва, не може да се откъсне от него!…