Все още напрегнати — кой ли знае що за кретен седи вътре, — полицаите слязоха от колата си и приближиха джипа.
Вратата на водача бе отворена и те видяха, че шофьорът похърква с лице на волана.
Ченгетата поклатиха глави, след като порив на вятъра довя „аромата“ отвътре. Човекът в Черокито вероятно беше не просто пиян, ами сигурно бе строшил на задната седалка поне едно буре ракия. Или караше джибри.
Единият полицай почука с палката по стъклото. Шофьорът бавно извъртя лице към блюстителите на реда, без да отлепя глава от волана. От касетофона меко се лееше песен на Панайот Панайотов. Очите на водача плуваха в кръчмарски блясък. Той изломоти нещо и ченгето сбърчи нос.
— Олеле, господине — рече той и кимна на колегата си да дойде и да се полюбува на това чудо. Вторият полицай записа номера на колата и надникна от другата страна в джипа. Вдиша въздуха и се задави.
— Кха!… Май тука ще трябва да се мези през носа! Къде си тръгнал бе, приятел?!
Човекът се ухили, опита да се обърне към говорещия, но изглежда бузата му се бе настанила твърде удобно на кормилото и той само се размърда. Бе млад мъж, русоляв, добре облечен… пък я как се освинил, майко мила. Дали не е и дрогиран?
Фенерчето блесна в очите на нарушителя, той с малко закъснение измига и се намръщи, но беше достатъчно да се види, че зениците му реагират на светлината. Е, малко по-добре…
— Документите, моля — почти бащински, с измамна нежност в гласа каза първият полицай.
Шофьорът направи някакво сложно некоординирано движение с ръка и прошумоля:
— ’бкатааа…
Вторият полицай отвори вратата и измъкна документите от жабката, като измърмори:
— Нямаш толкова голям талон за дупката, която заслужаваш…
Пияният хлъцна и изненадващо отчетливо, макар и завалено, попита:
— Ааахх се’а? Кво ш’ праим?
— Ами познайте от три пъти, господине! — полицаят сложи ръце на кръста. Колегата му четеше името от книжката на светлината от лампите по булеварда.
— Мммного зле, ъй?…
— Ами зле зер. Много ти е кофти положението, господине…
— Ясен Живков Георгиев — прочете вторият полицай.
Идентифицираният злостен нарушител на правилника за движение по пътищата отново хлъцна, изгъргори нещо неразбираемо, но с виновен тон.
— Дааа… — повтори тъжно катаджията, като трескаво пресмяташе ползата от задържането на този тип Георгиев. — Много зле. Много ти е тежко положението. Книжката на трупчета. Акт. Неприятности. Леле-леле. Сериозна работа.
Водачът на Черокито с мъка отлепи лице от волана и немощно се простря на облегалката като парцален. Измуча. А сетне пак съвсем членоразделно зададе следващ, много правилен в ушите на ченгетата въпрос:
— Ми… нема ли начин да се оправиме, а, м’чета, ъй?
Полицаите си размениха бързи погледи.
— Не знам, не знам — с лицемерно съмнение рече първият катаджия. — Нарушението е много тежко. Опасно шофиране. Употреба на алкохол. Не знам.
— Еее… с’урно има нек’ъв начин? — упорстваше нарушителят.
Полицаят сметна, че няма нужда от протакане. Всичко беше ясно.
— Абе… дай по двайсет бона и бегай по живо по здраво. Ама с такси!
Георгиев някак закрепи тежката си глава върху дългия нестабилен врат и загледа катаджията иронично.
— П’тнайсе? На к’лпак?
— Двайсе. Дойче марки.
— Ако ги нямаш — додаде вторият полицай, — много зле.
— Ъ’вайсе… Д’бре. Хмъ.
Водачът на Черокито се подсмихна криво и се зае да бърка във вътрешния джоб на сакото. Полицаят с привидно безразличие плъзна взор наоколо.
Когато сведе очи към нарушителя, вместо протегнати банкноти той видя, че поотвърдялата от студения въздух ръка му показва служебна карта.
Ченгетата усетиха пот да се стича под мишниците им.
С пиянски извивки в гласа Георгиев заговори, като размахваше картата на Националната следствена служба пред издължените лица на униформените:
— Олеле, м’чета. Руш-вет-чета вземаме, ъй? Тц, тц, тц. Много зле ви е положението, много. Курупсисс… Корупция, да. Ай се’а да пишеме протоколчееее…
Той с мъка се измъкна от автомобила и разхвърля по капака книжа, които затисна от лакомия за игри вятър.
Развъртя като диригент тънка писалка и изломоти тържествуващо и ехидно: