Високият му спътник вършеше същото, но значително по-внимателно, по-любопитно, сдържано учуден. Проучваше себе си методично като непознат предмет, сякаш пробваше механизъм, за който досега бе имал само най-обща представа.
Те завършиха проверката на телата си, ниският изчака другарят му да приключи комплекса физически упражнения, чрез които оцени подвижността на ставите си.
Спогледаха се. Високият блондин — изчаквателно, ниският брюнет — критично.
— Ще трябва да ти взема слънчеви очила — рече той гласно. Високият в отговор също раздвижи челюсти, но не каза нищо.
— Намираме се в подножие на планина, наречена Витоша. Онова, което усетихме в тази посока — той посочи с ръка, — е фургон на дървари. Оттам ще вземем дрехи. Десетина километра надолу е градът на хората, нарича се София.
Високият бегло се озърна натам, откъде го лъхаше присъствието на града. Светкавично пресметна разстоянието в познатите си мерни единици и отбеляза в паметта си числената стойност на споменатите от другия мъж „километри“. После отново анализира далечната аура на гигантското струпване човеци и съпътстващи ги същества — всички в смущаваща теснота на множество постройки. По усет предположи как ли биха изглеждали визуално, за да ги сравни с поражданото от тях поле.
Трепване на емоционалната миризма на другаря му го накара да пренасочи сетивата си.
#Сега виждам белезите ти# — сигнализира безмълвно след известно време.
#Забравил съм за… повечето от тях. Това е моят детски свят, Алванд.#
#Доста си страдал тук, събрате.#
#Но и съм се радвал, приятелю… Усети ли нещо… странно?#
Високият отново плъзна ментални нишки към града. Концентрира се. Сепна се и изръмжа, но отново предпочете да изкаже мнението си, без да отваря уста:
#В Мъдрия град е имало… нещо. Чезнещи следи. Прекалено е слабо. Различава се от фона, само по това е забележимо. Ала не съм сигурен какво представлява… Пречи ми и миризмата на Смъртта, която причинихме. Съжалявам за тях.#
#И аз скърбя# — отзова се ниският мъж и довърши на глас: — Помъчи се да разпознаеш дирята. Моят усет е далеч по-слаб от твоя, не забравяй. Стори ми се, че е маг… Изключително могъщ.
Русокосият се напрегна, целият внимание.
#Да. Имаш право. Подсказването ти ми помогна. Подушвам разсейки от магически заклинания. Мисля, че си е тръгнал. Дано не е бил враг. Как се чувстваш?#
#Гладен. Един тукашен месец не ни мърда, докато се възстановим за завръщане.#
#Не и ако намерим редовен Път… Възможно е да не са заличени. всичките…#
#Абсурд. Ако съществува някой отворен, той няма да е НАШ. А и тук по-лесно бихме усетили Отваряне, забележи колко е нисък енергийният фон…#
#По-висок, отколкото очаквах.#
#Остатъчна еманация от древни времена. На планетата има и други такива райони.#
#Разбрах. Виж — Месечината…#
#Месечината# — повтори на мисловното наречие другият.
Те дълго се взираха в облачния пробив към пълнеещата луна. Преди да се скрие отново, тя блесна в очите им, навлажнени от перлената ѝ светлина.
#Провървя ни да улучим подем на жизнена сила.#
#Нямаше да преодолеем Процепа, ако не беше така.#
#И ако не те бяха повикали# — предпазливо подхвърли високият.
Другарят му стисна зъби.
#Месечината# — каза русият.
Ниският мъж едва-едва кимна в знак, че приема извинението. Сетне махна повелително с ръка да тръгват. Насочиха се към фургона, без да разменят мисловни или звукови слова. Съчките едва пукаха под нозете им, сякаш пришълците нямаха тегло и дори не раздвижваха въздуха подире си. Прибяга катеричка, шавна в шумите друга животинка. Изпърхаха птичи криле. Пара се вдигаше от телата на двамата мъже. Високият с интерес огледа застинала в мрака сред дърветата фадрома и, щом схвана какво вижда, презрително изпръхтя като кон.