— Брус Уилис.
— Ааа, не!
Северин придърпа бележника си. Използваше го при беседите с клиентите. Държеше го обикновено на коленете си — тетрадката хем се подаваше над ръба на бюрото, хем не се виждаше какво пише. Бе издраскано с цветенца и завъртулки, докато детективът кимаше умно, разчитайки Венета да систематизира в компютъра речите на често смутения човек насреща.
Срещата с одевешния тип, записан като Огнян Тонев, беше добавила в страниците на тетрадката мъдри вълнисти линии и цяла ливада маргаритки.
Президентът на детективското бюро не обичаше тези цветя.
Поемането на поредния случай започна преди около два часа и половина, в ранния предиобед на един чудесен според синоптиците есенен ден, в една все още изпълнена с оптимизъм година. Дойде мъж, младолик, към четирийсетте, и обясни с какво би желал да натовари фирма „Орфей-СВ“. Срещу съответното възнаграждение — разноски плюс хонорар за оказаната услуга…
— Личеше, че е репетирал думите си предварително — изрече Венета.
Северин беше свикнал с дарбата на колежката си да отгатва с поразяваща точност мислите му.
— Ъхъ, и на мен така ми се стори. Обаче веднага след това изгуби самоувереността си и започна да мънка. Изхабих седмичен запас ловки насочващи въпроси да го подведа да изплюе камъчето ясно и недвусмислено. Защо ми смигна да приема?
— Смигах ли ти?
— Ами щом стана ясно за какво става дума, ти ме погледна едно така…
— И ти реши, че ти намигам.
С цялото си достойнство на президент на „Орфей-СВ“ Северин остана спокоен:
— Сбърках ли?
Венета се задълбочи с безизразна физиономия в книжата на бюрото си.
Собственикът на кантората забрави цигарата.
— Венета!
— Да! — бодро се отзова тя.
— Само не ми казвай, че си натресох тази тъпа поръчка, без да… Аха. Пак шегички — той се отпусна, сключи пръсти, както правеше Робърт Редфорд в някакъв съдебен трилър, и се намръщи към падналата върху восъчно-жълтия паркет пепел. Мразеше голи подове, но пък килим или мокет биха създали твърде много уют за посетителите… — Какво ще споделиш СЕГА?
Венета вирна тънка химикалка:
— Нали по принцип не искаше да се занимаваме с подобни деликатни случаи. Просто фирмата ни държи да не се замесва в семейни истории…
— Тия не са семейни! — прекъсна цитата Северин и си спомни как клиентът изненадващо се беше изчервил:
„Касае се за моята… приятелка. Ние съжи… живееме си… съвместно, нали разбирате, но не е оформено официално, поради… понеже още не съм разтрогнал предишния брак…“
„Това променя нещата, но в още по-категорична посока“ — внимателно му бе рекъл Северин. Колко неприятно е да отказва! Случваше се хората да реагират невъздържано. Сякаш си купуваха не частно детективско разследване, а самия детектив барабар със съвестта му.
Той въздъхна към Венета.
— Добре, даде ми да разбера лошите новини. Сега искам добрата! — подкани я със сурово изражение.
— Предполагам, че не вярваш в приказките му за криминални прояви в случая.
— Щеше да се обърне в полицията с тези си подозрения. Очевидно ще ровим заааа…
— Прелюбодеяние.
— … заааа… невярност.
— Тогава защо той се стресна, когато го посъветва да иде в районното си?
— Е, нормално е. Хората още ги е шубе от ченгета. Социалистическо наследство. Пък и как се изрази той… предположението му било… много било… много е…
— Предполагаемо — подхвърли Венета.
— Да — кимна Северин, — ти точно тази дума му подсказа. И той се хвана като за сламка. Не е хубаво да иронизираш клиентите! — детективът отново повдигна недоволно вежди.
Венета сви рамене под сакото си.
— С какво разполагаме като факти в края на краищата? — настоя Северин.
— Факти много нямаше. Некои съображения и объркано повтаряне. Все пак безмълвно изстисках половин страница полезна информация. Включително анкетните данни на уважаемия ни възложител, както и на обекта, който ще бъде под наблюдение. Двайсет минути не можа да му запушиш устата.
— Двайсет и две — с достойнство отклони упрека президентът. — И?
— И. Твърде е неясно всичко, може пък и нищо да няма… обаче…
Северин търпеливо чакаше, тъжно загледан в празната чаша.
— Ситуацията изглежда точно каквато я помислихме в началото — уж банална история на среднозамогнал се чичко, който не живее със съпругата си, а с любовницата. За която обаче се съмнява дали ѝ е единствен. Така… — Венета тракна по клавишите на компютъра. Мониторът се отразяваше в съсредоточените ѝ очила с тънки рамки. — Отбелязала съм фантазиите му относно някакви заплахи и конспирации покрай момичето… Господинът така и не даде идея за какво би могла да бъде изнудвана приятелката му.