„Слънце недосегаемо“ напълно оправда и двете думи в заглавието си — минаха толкова години и перипетии, за да се създаде тази книга. Със своя обем тя буквално изглеждаше недосегаема. Тъжно е, че тъкмо заради обема никой не се реши да я издаде толкова време. Трогателно е, че фондация като „Човешката библиотека“ не се уплаши и се захвана с кански усилия и несломим инат да я направи реалност. Този роман заслужава повече от всеки друг да е в ръцете на българския читател. Никой вече не пише толкова дебели книги. Никой вече не пише толкова добри книги. Това е истината. И стигаме до другата част от заглавието — слънцето. Подобно на животворното небесно светило, романът ще стопли сърцата и душите ни, ще ни помогне да избягаме от сивото ежедневие и да се впуснем в един приказен свят, от който накрая няма да искаме да си тръгнем. Ще ни се иска да останем да живеем в него завинаги. Затова четат читателите — заради насладата и изпитаното удовлетворение. Затова пишат писателите — за да направят себе си и околните по-щастливи и по-добри, по-богати духовно.
Прочетете тази книга. Тя не е само кулминация на змейската сага, не е просто най-добрата книга от поредицата. Тя е личният шедьовър на автора, неговият Magnum opus, връх в творчеството му, и доказва, че българската художествена литература, била тя приказна или фантастична, е все още жива.
А както казва Чарлз Буковски:
„Художествена литература? Тя е подобрение на живота!“
„Слънце недосегаемо“ е… приятел.
От онези, с които си говориш нощем, край лагерния огън, в чийто пламък повърхностите се стопяват и остават съкровеностите, остава твоят собствен пламък… ти. Под звездното небе, което те зове да се издигнеш — на змейови криле, или на тия, дето носиш вътре в себе си. Преди да те унесе сънят, когато границите се размиват и не делиш света на „невъзможен“ и „възможен“, а просто… просто гледаш.
Той е приятел: Споделя ми истории, които хем звучат вълшебно, хем зная, че са истински, извървени, прелетени, лично. Учи ме — ненатрапчиво, черпейки от опита си… всъщност усещането е, че черпи мен. Спорим, не за да ме пребори, а да се доближим, и двамата, до истината — някоя по-пълна, по-изпълваща, цяла и изцеляваща истина. (Наричаме я още „красота“, или „добро“…)
И, щом отворя очи в новия ден, сам съм пълен и по-цял. Стъпвам по-леко, усмихвам се по-… заразително. В мен грее слънце.
Ако и с теб така се случи, докато четеш нататък — ще ми е Радост.
Приветствия, приключенецо!
Пробуди ли вече драконче?
Припомни ли си царската заръка?
Прелетя ли пълноземието?
Ако си сторил тия, знаеш що ти предстои. Ако ли не, представяш ли си да събудиш змей (змеица, всъщност), единайсет века прикована? Не бързай, не е страшно. Любов това е, искрена и чиста, необременена. За да се сбъдне, дълъг път и търсене ти предстоят. А дирят дракончето и джамачи настоящи, и от минали епохи — зарад свои цели и мечти. Ала оброк — заръка царска — тегне също века единайсет. Юнакът-преследвач ще трепне ли пред любовта, що ненадейно се явява, изгубена от толкоз дълго? Ще я послуша ли, или дългът е важен най? Тъй дълъг, пътят към целта те връща у дома (почти), ще спреш ли там, или сам ще продължиш? Нататък, дето крак човешки не посмял е да пристъпи? Някой ще спре, друг, ще го последва, а ти ще бродиш и пребродваш светове незнайни, паралелни и далечни. Но твоята любов и в тях не ще се изяви напълно. В пълноземие. Ще дириш още. И ще намериш.
Напред, лети високо, към слънцето недосегаемо лети.
Познайнико, щом четеш това, бързам да предупредя. Ако не вярваш във взаимното уважение между съперници, в искреното приятелство след (по)грешките, в чистата безусловна любов, в свободата на душата, в израстването на духа — тази книга е за тебе! Чети я с открито сърце и ясен ум, тя няма да те убеждава, нито ще спори с теб, ще те опровергава, обвинява. Позволи ѝ да ти бъде събеседник, разговорлив, но слушащ, и верен спътник, на тебе уповаващ се, в едно незнайно, но поразително познато пътешествие. Позволи си да тръгнеш непредубеден, да се почудиш на различни погледи, преплетени в дъга от девет цвята.