— О, тук не е толкова добре излязла.
— Виждат ѝ се ръцете. Широки длани, но с тънки пръсти. Китките са почти изящни, но с изпъкнали вени. Това са бързи ръце, нервни ръце, решителни ръце. Решителни до безразсъдство.
— Мъжки.
— Напротив — най-женските, които съм виждала. Често са непохватни, но могат всичко. Крехки са, но със сигурност не си знаят силата. Навярно доста пари дава за чинии и чаши…
— И какъв е анализът в крайна сметка?
Венета седна и подпря слепоочия с показалци. Изучаваше снимката на жената.
— Това не мога да ти кажа. Не знам. Нещо, което ще е интересно. Виж я как гледа в обектива. Право. Откровено. Смело. Убедена съм, че ѝ приляга да води доста бурен живот. Обича да се харесва, общителна… Множество предишни увлечения и все сериозни… Огнян Тонев обаче е наистина най-дългата ѝ връзка. Като се махнат разделите, с него е почти единайсет години.
— Значи вярваш, че си има някой. Всъщност… да. На колко години е тя, че не запомних?
— Скоро ще навърши трийсет и една.
— Хм, наборче?! Не бих ѝ дал повече от двайсет и пет, ако не и двайсет! Да не би да е февруари като мен?
— Двайсет и трети октомври, успокой се. Просто е младолика. И, според господина, била „емоционално млада за възрастта си“ — додаде с неприязън. — От кой ли речник е извадил тая диагноза!
— Аха, тенк ю очень боку. Бих казал, че е от онези мадами, които нямат възраст, като японките… Вероятно другият ѝ любовник ще да е по-млад от… съжителя ѝ.
— Таен приятел, Северин Георгиев! Чудя се… защо е толкова гладна?
— Каква? Гладна?
Венета се позамисли.
— „Гладна“ ли казах? Хъм. Нещо друго ми се въртеше в главата… забравих го.
— Окей — делово плесна с ръце детективът. — И така, какво се изисква от нас? Да потвърдим или опровергаем опасенията на уважаемия възложител…
— Той знае — със странно отстранен и глух глас каза Венета.
Северин внимателно заслуша партньорката си.
— Тогава защо ни нае?
— Надява се, че това са само призраци от собственото му въображение — Венета невероятно сериозно погледна съдружника си в очите. — Май ще бъде… жестоко разочарован.
Подготовка
„… По много земли ходил есъм и толико не съм видел по многу бродници и самовили и магесници, колику у българска земя…“
► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:
Радослав до премала стискаше ножовете в двете си ръце, опитваше се да укроти треперенето и се питаше нервно колко дълго още звярът отсреща ще се чуди да напада или не.
Дъждовни струи се стичаха по раменете на младия мъж, мокреха люспите, прозиращи под прокъсана куртка с емблеми на планинска спасителна служба. Дразнещи капки се събираха по веждите, а Радослав не смееше да ги обърше, да не би точно в този миг изчадието да вземе да скочи… Ох, как би духнал презглава оттук! Само че идеята да си плюе на петите, грейнала като неонов надпис в съзнанието му, не беше приемлива.
Защото зад гърба му се намираше Селото.
А там вярваха в силата му, понеже бяха го признали за свой Змей-закрилник.
И как да мисли за собственото си спасение, когато двете му „жени“, макар и примрели от страх, стоят предано от двете му страни с жалките си кремъчни копия. Излъчваните от тях емоции го разсейваха и му пречеха да се настрои за предстояща схватка. А пък оръжията им бяха смешни дори в сравнение с неговите ножове — единият от остра шведска стомана, другият — от титанкерамит.
Радослав силно се съмняваше в ефективността им срещу чудовището пред себе си.
Изродът приличаше на оживял самосвал, приел формата на нещо като глиган с два чифта бивници, от вида на които му призляваше. Чудовището грухтеше като парен локомотив, но изглежда също се двоумеше как да постъпи.
От една страна, малките очички на звяра не виждаха нищо по-опасно от три двукраки фигурки, които отчаяно миришеха на страх. Ала от човечето в средата, необичайно високо на ръст, лъхаше и на сила, която възпираше горския единак от незабавна атака.
Глиганът тъпчеше останките от съборената Ограда, сумтеше сърдито, посъскваше гневно, но не успяваше достатъчно да уплаши изпречилите се на пътя му същества. Това силно смущаваше плиткото съзнание на звяра. Струваше ли си да напада толкова самоуверени дребосъци? Какви изненади криеха те, на какво се уповаваха, освен на нещо, с което не бе сигурен, че иска да има работа?