Ала и не отстъпваше, удряше с копито в земята, откъртвайки големи буци. Радослав усещаше как почвата се разтриса под нозете му.
„Да можех поне мъничко огън да плюя! — съжали той. Колкото и да го опитваше, този номер явно не вървеше автоматично в комплект с кожата на любимата му змеица. — Ами ако нападна? Дали няма да се стресне? Да бе, от шубе по-скоро ще ме прегази!“
Радослав си представи как хрущят костите му под огромните остри копита и едва се удържа да не направи крачка назад. А глиганът-камион може би тъкмо това чакаше…
На двете момичета сигурно всеки миг щяха да им се пръснат сърчицата — Радослав чуваше пулса им — две панически тракащи кречетала.
„Сега ще припаднат“ — помисли си той.
Внезапно последва оглушаващ квичащ вой и „баскервилският“ шопар тромаво скочи встрани.
Радослав замръзна с трескаво изпънати напред ножове. Бяха дълги колкото по-малките глиги на чудовището. Имаше чувството, че звярът го е надянал на горните си бивници и се отдалечава със заслужено спечеления къс месо…
Противният глас на животното замря в дълбините на Гората с едно последно яростно и заканително хрюкане, с което навярно целеше да запази достойнството си. Така един току-що бит с метла селски петел наперено кукурига, за да омаловажи поражението си.
— Имахме късмет, че не е бил злобар с кариес — реши Радослав, отърсвайки с усилие напрежението. — Правилно, иди си хрупай тиквожълъди! Момичета, печелим по точки… Ей, сладурчета…
Сладурчетата наистина бяха припаднали.
Радослав тикна ножовете в плетени кании — витяшкия отляво, обикновения отдясно — и се помъчи да вдигне от разкаляната почва и двете си „сенки“ едновременно. Ако имаше крайници в повече, да речем чифт криле и опашка, навярно би се справил.
— Брей че живот… — промърмори той, докато леко пляскаше по лицето едната „змейова съпруга“, а с коляно подпираше другата да не тупне отново.
От колибите на Селото се изнизваха ликуващите жители. Надуваха свирки и биеха обкичени с кокалени звънци тъпани. И скандираха като на митинг:
— РААСУАУ! Раасуау! РААСУАУ! Раасуау!
Дичо се понадигна. Безчувствените момичета се изплъзваха от ръцете му. Криво отвърна на радостните усмивки:
— Благодаря, благодаря. Няма нищо. Очарован съм, да. Мерси. Аха, точно така. Де-мо-кра-ци-я. Браво. А сега някой да дойде, че изтървах Пава… и Мава… айде де!
О, не. Вместо да танцува, племето би могло да му се притече на помощ…
► Земя, светът на хората, минало време:
Бе една от задушните летни нощи на 1964 година.
Дърветата край оградата на болницата стърчаха омърлушено. Зной още се издигаше над асфалта, по пусти улици пробягваха електрически сенки.
— Тежко раждане — рече млад хирург, кимайки благодарно на медицинска сестра за поднесеното огънче.
Девойката го стрелна с дълбоки зеленикави очи и сведе модерно гримирани клепачи към своята цигара. Отново щракна бензинова запалка, по скулите ѝ плъзна светлинка от пламъчето.
— Ще оживее ли? — провлачи тя, като посочи с рамо назад към коридора.
Той гледаше къдрав кичур коса, галещ бузата ѝ.
— Не вярвам — отвърна замислено. — Бих казал, че детето е недоносено, но вероятно просто има органични уродства, защото явно е преносено… Цял великан! Само с това едва не уби майка си… Обърнахте ли внимание на кожата му?
Сестрата бавно кимна и елегантно тръсна пепелта зад парапета. Помисли си, че дясната страна на хирурга е зле избръсната.
— Да. Като на гущер. И това ли е вродено увреждане?
— Не, просто ефект от преносването. Вярно, доста необичайно изглежда…
Те млъкнаха. На тясното балконче много лесно се мълчеше. Бе далеч след полунощ, ала жегата продължаваше да смазва града. Нито полъх. Дори течението откъм вратата бе тежко. В потни изпарения и миризми на дезинфектанти се задушаваше цялата болница.
Хирургът косо изви очи към престилката на сестрата. Бузите му порозовяха.
„Горещо е, да — рече си той наум. — Де да можех и аз така, на голо…“
Тя забеляза погледа по тялото си, но не го показа. Вместо това зададе нов въпрос:
— А какво ще кажете за майката?
— О, тя ще се оправи! — уверено заяви той.
По булеварда бучеше камион. Чуваха се подвиквания на работници, ремонтиращи трамвайна линия. Някъде при тях свиреше радио:
Станалата популярна мелодийка тутакси се лепна за съзнанието и мъжът затананика. Ех, лятото не е сезон за бачкане…
2
„Нашият сигнал“ на Емил Димитров. Песента за първи път е изпълнена пред публика през 1963 г. — Б.а