— Заради сабята. Камъкът помътня. Халосията заспа отново… Хубаво е сторил онзи бошняк Мехмед. И аз така ще направя. Ще я дам на Райко. Нему не ще навреди. Да я върне на дядо Радан. Без това поначало си е негова… Ще дойдеш ли с мен?
— Едва ли. Радвам се за теб. Колко нови прекрасни неща тепърва ще научаваш…
Змеят примижа към червеното слънце. Погледна Радослав, поклати глава, без да губи човека от очи.
— А после? — попита витякът. — Да?…
— Може би.
— Ти…?
— Домът ми е там, където е обичта ми, Радо, а не се живее без сърце. Пък и… змейовете винаги се завръщат при онези, които обичат. — Кимна напред. — Виж, приветства те. Зертоните се радват на нови обитатели.
Облачният замък се покри с тънка мъглявина, в нея светнаха шарени венци на спектрални дъги. Иван се засмя тихо. Разпери криле, протегна се. Радослав надигна стомна, забълбука ухайното вино.
В процепи-пропасти към Скритото море пикираха мегаквили, издигаха се отново, рееха се, Янкул позлатяваше перата им, те повторно се гмуркаха в сенките и пак излитаха във висините. В подножието на Двореца на Тинга се събираха на ята шаркани.
— Късмет, Иване. Ще стискам палци.
Змеят люшна глава:
— Благодаря, Радо, но недей. Не ми завъждай надежди. Много са гладни. Тежички ще са те за твърде младите ми криле. Мечти ми пожелай, Радо, мечти. Защото единствено те са хвъркати…
Фа’Ат-ралванд’Шар-хин със самоубийствена скорост влетя в Клисурите. Зъбери вихрено преминаваха под полусвитите криле, по скалите подплашено подскачаха отронени камъчета и на струйки падаха в жадни пропасти. Ята планински ветрове притихваха, когато драконът изкрещяваше нещо, от което се сгърчваха в болка рудни жили.
Той продължаваше шеметния си безпосочен път, с гърди разбиваше на прах изпречващите се пред него морени, ноктите му бръснеха гората, опашката разполовяваше пенливи водопади и тихи езера. Стрелкаше се ниско над земята като мълния, а после се устремяваше към мастилено облачни висини сякаш вироглав метеор.
Изтощението настъпи сутринта, Фа’Ат-ралванд’Шар-хин безсилно падна връз твърдия гранит на заснежен планински чукар. Вледенените преспи засъскаха от жарката кръв на змея, изтичаща от многобройните му драскотини. Той затвори с безразличие очи.
Нещо настойчиво заигра по роговете на челната кост и Фа’Ат-ралванд’Шар-хин с нежелание повдигна клепачи.
От изгрева струеше светлинна музика, тежките безплодни облаци бягаха от небето, в което Небесният събрат повдигаше справедливото си лице. Змеят въздъхна, неспособен да откъсне очи от него. Лъчите духнаха прахта на умората от драконовите люспи, отразиха се в локвичките кръв и засъхващите рани и Фа’Ат-ралванд’Шар-хин замаяно се изправи за поздрав.
Когато слънцето стана непоносимо дори за драконовия взор, Фа’Ат-ралванд’Шар-хин плахо извърна глава назад. Там още се виждаше наметалото на оттеглящата се Нощ. И през него блестяха ярки звезди — несметните сестри на Небесния събрат.
И те също пееха.
Алванд за миг погледна надолу в пропастта. Там, в мрачината на дълбоките сенки, високо над вълните на Скритото море, се виеше студена сива мъгла. Тя бягаше от златните слънчеви ръце и змеят се усмихна.
Той благодарно склони глава пред слънцето и разпери криле. После се плъзна по въздушните течения да търси своята песен без
КРАЙ
есен 1998 г. — декември 2000 г. — януари 2004 г. — януари 2007 г.
Приложения
Борея и Атлантида
не са напълно идентични — Борея се състои от много повече острови, разпрострени нашир, а архипелагът Атлантида е представлявал тясна ивица вулканични върхове, подаващи се над водите на океана. Изповедта на Великия Атлант („дин“ значи велик и е производна от думата „диин“ — океан, море, води, но има значение и на „вожд, силен човек“) е повече емоционално излияние, отколкото историческо свидетелство. Великият магьосник, подчинил с телепатия кроманьонското племе и повел го към световно господство, преувеличава и броя на островите на своята страна, а също така горделиво си присвоява „заслугата“ за Ледниковата епоха. Или поне претендира, че дейността му е станала причина за нея.
В действителност 12000 година пр.н.е. може да се смята за началото на края на заледяването. През нея започва масово отстъпване на ледовете, които освобождават течения в Атлантика и улесняват миграцията на кроманьонски племена към островите, които по-късно наричат Атъл-диин, както се вокализира това название от съвременния човек.