Обучението започва с Отразяване, преминава към Осмисляне и завършва с възпитаване на навици по Осъзнато възприемане. Нататък всеки „лети сам“. Най-близко до човешкото образование е Отразяването, но винаги следва да се помни, че няма толкова голямо огледало, което да отрази ВСИЧКО, следователно Отразяването е недостатъчна корекция на Заблудата. За попълване на неотразеното се извършва Осмисляне (съзнанието на всеки етап е ограничено, също като линейните размери на едно огледало; най-добрият модел на Всемира е самият Всемир, затова Отразяването като знание поражда напрежение и непълнота). Осмислянето не намалява безрадостния факт, че знанието не може да се придобие като Абсолютно (съвършено, тоест такова, към което няма какво да се добави, което е фактически състояние на Смърт), но позволява да се изгради окончателно система за подреждане на знанията във взаимодействащи си структури, които като страничен ефект водят и до премислени и ефективни Действия, които не застрашават в крайна сметка Равновесието. Възприемането, приемано и като смирение, позволява да се премахне напрежението от това, че никой никога няма да притежава Върховна мъдрост и истина от последна инстанция. На този етап започва отказ от прибягване до модели, възприемат се и анализират самите обекти и явления въз основа на разбора им с инструментите на Осмислянето.
И после, когато „всеки лети сам“, творбите на един Поет дават ориентири в безкрая, който подлежи на узнаване. Заради това Поетите се смятат за Учители.
Във време на Хаос (война), поетите обаче „снишават полета“ си и някои от тях са способни да станат Наставници на Военните водачи — Стратези. Често един Стратег може и да не пребивава при мирни условия на етап Поет, но задължително са налице заложби на Учител, дори те да не се реализират заради особености на Съдбата-душа. Други Поети не са способни да „летят ниско“, за да служат като успешни Стратези, но винаги са добри Съветници на Стратега. При военно време Стратезите почти се изравняват по авторитет с Мъдреците, които също се „снишават“ за решаване на практически проблеми; отстъпват им само по степента на осъществена Съдба.
А Съдбата не е пътека на душата, тя е самата душа. Душата не е пътник по Пътя на Съдбата, тя е самият Път. Съдбата трябва да се осъществява, за да е източник на щастие, а щастието е естествено състояние на съзнанието и живите същества.
И само граматически и на лъжовен език може да се каже „щастлив съм“ в минало или бъдеще време. Щастието е СЕГА; живеенето СЕГА, с усещане за миналото зад крилете и с поглед в бъдещето, е щастливо живеене.
Щастието е нещо, което не те сполита, щастието е нещо, което можеш сам да си позволиш или забраниш.
Щастието е пътеката на Съдбата. Тоест нещо, което всеки притежава по рождение и постига по стъпалата (висините) на своята възраст-етап-състояние-реализация (на змейски — една дума).
Послеписи
Антиземие
Земната повърхност е изкривена. Това е медицински факт, както са писали едни автори в едно произведение, което периодично го забраняват и реабилитират. В действителност, фактът е физически и геометричен. Петнайсеткилометров тунел, изкопан по традициите на пътностроителната наука, не може да се види от единия край до другия нито от око, нито от лазерен далекомер — лъчът опира в тавана, понеже средната точка на тунела се издига на повече от четири метра спрямо краищата му. Но ако тунелът се пробие по права линия, не се мери с нивелир и не следва кривината на земната повърхност, такъв тунел има почти вълшебни свойства… например, пътуването по него със свободно пуснат по релсите вагон ще трае теоретично 42 минути и 12 секунди — независимо от разстоянието. Дали ще са сто или десет хиляди километра — винаги 2532 секунди. Теоретично. На дело триенето и въздушното съпротивление, особено на дълги дистанции, няма да позволят на този вагон да се засили достатъчно, за да пристигне самостоятелно до крайната точка.
Въпреки това, тунелът е направо вълшебен!
И смъртоносен…
Радослав знае много за тези тунели. Официалното им наименование е Гравиметрополитен, ге-ем-пе. Строителите им ги наричат гробници. Гробовой могильный пиздец. ГМП. Грубо и ясно.
Радослав е един от строителите на ГМП. Бивш. Рядко изключение — бивш строител на ГМП… и жив.
Бившите строители на гробниците обикновено са мъртви.
Радослав не знае как наричат гемепето цивилните, свободни хора. Криминалните не са свободни, даже когато не са зад решетките. А само с такива е общувал през последната година. Пък предишните единайсет… ох… Девет от тях минаха под земята. В гробниците. Лицето му още не е възвърнало окончателно нормалния си тен. Може би никога няма да стане — тунелната тъма е като въглищния прах, който трайно оцветява кожата на миньорите. Дори волтовите дъги на електрожените не разкрасяваха бледите лица на тунелните роби, само ги обгаряха, физиономиите се лющеха, за кратко почервеняваха и пак си връщаха предишния трупен цвят. Живи мъртъвци.