Радослав добре помнеше как заплака, когато се видя в огледало. Добре помнеше и безкрайната перспектива на маршрута „Москва — Воркута“ — смаляващи се в точка пунктири на очертаващите ГМП-тунела лампи.
И сега отново сънуваше същия кладенец към ада. Рядко минаваше нощ, без да го сънува.
И винаги присъстваше само едно озвучаване, същият „саундтрак“, както казваше Павката… дали вече си е отробувал присъдата? Навярно се е върнал… Надали. Практиката е зеките да се оставят на поселение близо до бившите си лагери. Малко преди да станат „престъпници“ с Павел, нямаше такива работи. Но от десет години насам, както се приказваше, нещата отново се затегнали. Пак се е засилила класовата борба.
… Радослав спеше. Потръпваше в съня си. И в ушите му тихо тракаше, мъркаше, нижеше се шум, подобен на шевната машина на съседката в комуналката им в София.
Картечниците на изпълнителните отряди.
На всеки седем дни те почваха да работят и не млъкваха дълги часове. После, когато херметизираха готовите участъци на тази линия на ГМП, и изпомпаха оттам въздуха за пробни пробези на мотрисите, картечниците млъкнаха. Изтощената работна сила се премахваше с вакуум.
Всеки „строител“ след три до пет години, ако оцелееше, задължително отиваше — отнасяха го — за изпълнение. Ликвидация.
Терминът беше „обновяване на трудовите ресурси“.
Специалистите — заварчици, монтьори, квалифицирани арматурчици, водопроводчици, шлосери, зидари, миньори с разряд, инженерни кадри — такива доживяваха до седем години в гробниците, ако имаха късмет да не пострадат при злополуки, да се гътнат от болести, да пукнат от недохранване. Както и да не бъдат заклани от други затворници или пребити от надзирателите. Добрите и работни специалисти, впрочем, останали съвестни към задълженията си въпреки условията, началството ги къташе — в рамките на изискванията за борба с разхищения.
Но винаги има изключения.
А освен изключенията има понякога и учудващо сплотени криминални елементи, които показват повече воля за оцеляване от останалите, в масата си надяващи се да „заслужат“ реабилитация зеки. Сякаш ДЕЙСТВИТЕЛНО са се провинили и съвсем „справедливо“ са се озовали в гробовно-могилния… да де. Пиздец.
… Радослав дори в съня си знаеше, че през последната година в тунелите на линията до Воркута разстрелните команди вече нямаха работа с картечници. Вакуумът и без това го има под ръка. А боеприпасите са нужни другаде — в Афганистан, в арабска Африка, в Скандинавия, за износ към Латинска Америка и Югоизточна Азия — там хем против японци, хем и за душите на австралийците-империалисти, мръсни буржуи, заради тях е всичкото това страдание, тая мъка, този кошмар… защо не вземат да пукнат сами вече! Та да си отдъхнат хората в лагерите и извън тях, но зад бодливите кордони на държавната съветска граница…
Знаеше, че от година не разстрелват амортизирани тунелни роби. Въпреки това ЧУВАШЕ тракането на „шевните машини“, докато отново сънуваше гробниците, целия си срок в тях като на късометражен филм, от прехвърлянето му на строителния участък под земята (в Соловки поне имаше слънце!) до бягството с групата кавказки бандюги, с които се сприятели просто защото мутрата му мязаше на грузинска, чеченска или пак оттам някъде. Тра-тра-тра-та-та-та… Тра-та-та-та…
Тихо, успокояващо, монотонно. Наистина успокояващо — последен покой, край на пъкъла, сбогом, гробници, посрещнете ме, ангели небесни, мъченик съм, за царството небесно даде ми пропуск самият прокурор… Хубава песен, нищо че е блатная. За царството небесно пропуск ми даде самият прокурор…
Трак-трак-трак-трак…
Картечници. Или все пак шевната машина на леля Валя? Прибраха я, когато синът ѝ сгази нещо лука и се опитаха да го арестуват, а той се изтръгна от сините фуражки и побягна. Стреляха по него, гониха го, превърнаха булевард „Голованов“ (татко упорито си му викаше „Княз Дондуков“, но все шепнешком) в авеню на Чикаго от „американски“ филм, заснет в киностудио „Мосфильм“. И им избяга! Помогна му внезапно изръсила се над София едра градушка, разправяха, че ледените шрапнели пребили до смърт неколцина милиционери и един цивилен. И бате Ванко им изчезна яко дим! А леля Валентина накрая я пуснаха от РУНКВД. Но после тя също изчезна. От заключената си стая. Колко слухове плъзнаха от това… Уж че и роднини на Иван от село също се изпарили — мистериозно.