… трак-трак-трак…
Това не е шевна машина. Нито картечница в бетонните черва на ГМП. Това е…
Радослав рязко седна.
Вертолетът боботеше съвсем близо. Нямаше нужда да наднича от развалините, за да се убеди, че на бордовете му пише „Милиция“.
Знаеше си — вертолетът не ще да е самотен патрул. Ще има и потеря. Ще пуснат псета. И наистина, пуснаха ги!
Чуваше засега далечния лай и куцукаше задъхан, плувнал в студена пот, обезумял от страх, мъчеше се да тича по чезнещата, обрасла от много лета пътека.
От отчаяние взе да мучи, да вие тихо през зъби. Чу се. Чу как се вайка на пресекулки, пръска плюнка и ако не бе ял нищо от два дни, досега би напълнил гащите с рядка воняща каша.
Побесня. Освирепя. Притъмня му от срам и ярост. Щракна с челюсти, пълни с изгнили от скорбут зъби. Би захапал собственото си гърло заради това жалко хленчене, предателски изтръгнало се от него.
Блъсна се в дърво, усука се около дънера му и провисна като вързоп недопрано лагерно пране. Гълташе със зиналата си уста дори тук, в гората, в планината, тежък зноен въздух, лапаше го на хапки, на буци и усещаше как освежителен пристъп на злобна омраза прояснява съзнанието.
Поне избягах от вертолета! Тумбестата машина с тънка опашка бучи над клоните, но листата пречат, скриват го от винтокрилите преследвачи. Но крият и тях от неговите куршуми, бля!
Все още клатушкан от тласъците на гърдите си, с които поемаше навярно последната си порция дъх в живота, Радослав вдигна пред лице дясната си ръка. Пръстите му — груби, безформени, смазвани и чупени, мръзнали и парени — петте верни му юначета стискаха с мъртва хватка парабелума. Радослав му се ухили.
С черен изгризан нокът той изтегли и щракна обратно пълнителя на пистолета. Не, нямаше да умре по начина, който единайсет години го беше ужасявал, а през последните три месеца — просто отвращавал. Но ето я оксидираната гаранция, че ще избегне позорната, сива, обикновена участ да го пребият с приклади. Не ще му се случи и да го прострелят в тила над собственоръчно изкопана яма. Нямаше да го блъснат във варница, нито да го тикнат под леда или обесят в кенефа! Няма да го ликвидират в боксовете за изпълнение в тунелите. Няма и да го хвърлят във вакуумна секция да се спука като надута от компресор жаба. Да, и с компресор няма да го…
Неее! Ще се бие! И ето туй приятелче щеше да му осигури компания за към пъклото! Ще го носят на ръце, ушавите, до самия казан ще го носят, а там дяволите ще му дадат една цигара време да ги натика в цвърчащия катран, да им набута мутрите в черните смрадни мехури!… И после с леко сърце ще иде в другия казан, за такива като него, живели несретно и окаяно — в ухаеща на билки вода, а руса сукубка ще му търка гърба с големи пружиниращи цици и така — до края на света, до страшния съд, а музика ще бъдат воплите на неговите мъчители от приживе.
Радослав изграчи нещо като смях.
Ех, очички! Гледайте юбаво да умерите някой изрод в синя униформа право в охранената мутра, лъснала от лойта на милионите зекове от Лисабон до Владивосток, от фиордите на Норвегия до чукарите на Хиндукуш!
Застена при мисълта, че досега се беше гнусял да натисне спусъка срещу човек. Даже и ушав.
И то след единайсет години в ГУЛАГ!
Изведнъж му се доплака. Като глупак бе живял… поне можеше да умре мъничко по-свястно. Но никой нямаше да научи.
Повей на вятър — пак чу кучетата. О, не! Тези гадини!… Не понасяше кучета. Вохрите в лагерите само с песове се разхождаха, особено в гробовния пиздец.
Радослав изхлипа и стисна парабелума. Огледа се диво. Не трябваше да бяга от развалините. Там имаше добра позиция. Паника! Там можеше скъпо да продаде живота си. И там щеше да бъде…
Беглецът се изправи на треперещи крака.
Да, щеше да бъде… светло. Три месеца бе вървял от Кавказ, след като НКВД разгроми бандата, в която се подвизаваше. Три месеца пеш, тихо, скришно — като вълк. Нощем. Денем — спотайване по бърлоги и бунища. Три месеца път. В най-гадното време тръгна — месец дъждосняг, старият март. И се добра… почти. Не стигна точно до дома. И за какво вървя толкова? За да умре на родна земя и на светло. А какво може да е по-светло от разрушен манастир? Храм. Добро място да напусне този извратен свят.
Не биваше да бягам от развалините. Даже беше съзрял по чудо оцелял стенопис, от който незнаен светия го гледаше благо…
Радослав замръзна.
О, не… останките на манастира са били тъпкани със сигнализация! Защо иначе да го оставят порутен! Мястото беше лично, с изглед — само за вила на партиен другар! Обаче са го оставили занемарен. За капан. За такива като него — вълци-единаци…