Пръстът на Радослав върху спусъка сякаш бе ръждясал.
Милиционерът плъзна свински очички надолу, после с нечленоразделно пуфтене нахока кучето, отвърна нещо дрезгаво зад гърба си и…
… и изчезна!
Горе край клисурката грозно заръмжаха още псета, изтопуркаха множество подковани и обути в гьон крака, звънна желязото на оръжията, заканителни неразбираеми гласове заглъхнаха, стопи се трясъкът на мачкани фиданки и кършени клони…
Отлетяха дълги минути, преди Радослав да си позволи да повярва в невъзможното — потерята бе го пропуснала.
Свлече се на колене, цевта на пистолета се зарови в наноси едър пясък. Тилът му леко чукна в скалата, Радослав затвори очи.
Колко още мина — минута, час? един ден? — той продължаваше да клечи, равнодушен към комарите, които дебелееха по кожата, нито буден, нито заспал, нито в съзнание, нито в несвяст, потопен в тъп гумен транс.
Ей, добре ли си?
Стресна се, но едва-едва, сякаш от безобидно бодване с игла. Отмести се и се озърна.
И отново се стресна, дойде на себе си, страшно ококори очи и отвори уста от изумление. Гърлото се сви, макар да понечи да завърти една слисана псувня.
Когато се окопити, размисли да сквернослови — ей така, без да разбере защо.
Голата кафява канара, към която се бе притискал толкова отчаяно, търсещ закрила от природните сили, в които не вярваше, не бе гладка. Нито хаотично набраздена или напукана от вековната ерозия.
Върху камъка личеше издялан зашеметяващ барелеф на същество, от което изтощеният беглец се стряскаше дори на картинка. Беше приблизително метър и седемдесет високо изображение на змия със странни подутини по тялото, главата на чудовището — увенчана с назъбен гребен. Но най-поразителни се оказаха очите под изящни вежди — бяха направо човешки, бадемови, с дълги мигли и… го гледаха, като живи! Подобни очи не бе подозирал, че съществуват наяве.
Всъщност… през лагерните години бе отвикнал от жени, а през последната година на опасна свобода срещна предимно проститутки… но и у най-шармантните сред тях не си спомняше очи, които да не са празни. Може би само на кино…
Очарован, той несъзнателно протегна ръка да докосне позаличеното от изминалите времена дело на незнаен майстор.
Не един е майсторът, юнако! — отново му се счу момичешкото гласче, което този път иронично. — Двама — мама и тате!
Радослав стоеше глупаво на колене и мигаше. Гласчето звучеше някак призрачно, сякаш на ръба на чуваемостта, все едно както би забелязал нещо с периферното зрение… нима би могло да има някакво подобно явление и за слуха?… Разтърка очи.
Каменната фигура му се разкри малко по-инаква — неудобно замряла тънка момичешка снага с притиснати към люспесто тяло ръце. И като че и разперени криле… или въображението търсеше логични форми в неравностите по канарата. Всъщност, цялото изваяние се долавяше повече с въображение, отколкото със зрение. Единствено очите личаха крещящо ясно, като на забулена приказна царкиня от отминалото невинно детство… сякаш не го е и имало това детство.
Приключи ли със зяпането? Няма ли да направиш нещо? — нетърпеливо попита змията.
Той дълго мълча, но накрая пресипнало промърмори:
— Полудял съм…
Тишината му се стори необикновена. А после каменното момиче-змия заговори и той се дръпна назад:
Ей, чуй ме! Наистина аз ти говоря! Повярвай го! Скрих те от твоите гонители! В това можеш ли да повярваш? Гледаха те и не те виждаха. Е, това не означава ли, че съм истинска, а ти не си полудял?
Той здраво почеса сплъстена коса на тила.
— Не знам — престраши се да отговори.
Не знаеш?! Жими Бога! И кой тогава те отърва?! А?! Поне едно благодаря, сполай, нещо такова кажи! — възмути се гласчето.
— Благодаря…
Тъй е по-хубаво — омекна веднага змията — А сега… Ще ми помогнеш ли, както аз ти помогнах?
Радослав за минута притвори клепачи.
Погледна втренчено скалата.
Беше истина.
— Как?
— Няма ли да ме целунеш?
Беглецът се облещи към канарата.
— Какво ще стане, като те целуна?
Ще развалиш магията! Ще ме освободиш! Знаеш ли колко дълго съм тук? Ще ти се отплатя — опита се да скрие отчаянието си гласчето.
Той гледаше в унес каменните, но живи очи. Запита се, кога ли за последен път е вярвал в чудеса?
Даже докато се измъкваше от тунелите с малката чеченско-месхетинска група — не вярваше… или все пак да?
Стори го, моля те! Още една година и туй паве хараво ще се откърти та срути. И тогаз съм свършила навеки. Е?
Тези ли нейни думи го накараха да се реши? Знаеше какво е затвор, но не бе чувал за такъв, чийто стени да рухват от една целувка. Или само заради прекрасните очи, неизвестно как станали умолителни, почти жални?