Полудявам или не, но НЕЩО в тази клисурка ми спаси живота… засега. Дължа повече от благодарност, нали?
Изправи се. Пристъпи. Поколеба се и остави парабелума на земята. Опря длани в канарата.
Отблизо очите на каменната змия сякаш плуваха в мъгла…
Камъкът имаше вкус на камък и студена метална влага. Отстрани се след странно дълъг миг, някак сладко-печално спокоен и… почти щастлив, може би. Дори като че светлина изгряваше в сърцето, лекота, прилична на онова, което изпита, когато оредялата при престрелката група бегълци се откъсна от вохрите и малко след това бе поета от авери от московския криминален свят. Дотогава беше щастлив. Въпреки че имаха да си плащат за услугата на московските урки…
Почувства, че се усмихва. После, въпреки че не очакваше нещо наистина необикновено, изкриви устни в гримаска на леко разочарование. Въздъхна примирен — нищо не се беше случило. Мигна, очите му се бяха навлажнили.
Фигурата внезапно се раздвижи. Радослав замря.
Барелефът наистина се преобразяваше, течеше, линиите трепкаха. За кратък миг всичко наоколо се олюля, самият въздух стана кварцово твърд… Беглецът мигна още веднъж… и в канарата остана само една пукнатина.
А пред него стоеше стройно девойче, облечено в рокля с черно-сива пъстрота на пепелянка, сякаш наистина от змийска кожа.
Хлад полази по гръбнака на Радослав.
— Ах, най-сетне! — възкликна момичето. Гласът ѝ вече нямаше смущаващата призрачна тоналност. Тръсна дълга до кръста катраненочерна коса, подметна я весело като конска опашка с крехки красиви ръце.
Той гледаше захласнат.
Но когато тя надникна в очите му, тогава Радослав съвсем изгуби представа къде се намира.
Светът вече нямаше никакво значение.
Слънцеград
Граматикът удобно седеше в средата на работната килия на господаря на Слънцеград, докато последният обикаляше покрай стените, изписани с Повелите от „Законника“, и надничаше през тесните бойници-прозорци навън. Понякога владетелят се забавяше, привлечен от някоя случка, уловена от орловите му светлокафени очи по площадите и улиците на Слънцеград. От кулата на канския аул цялата крепост, приютена в извивката на Истър, се виждаше като на длан. Шумотевиците на града обаче достигаха килията като дъждовен ромон и той не пречеше на владетеля да слуша какво му чете граматикът:
— … да са следните съсловия: люд, багаини, бат-багаини, боили. И людете да си избират Старейшина според каква мъдрост и колко опит има, но да е навършил той поне 30 години, пожелателно да е семеен, опрятен и безукорен според казаното в „Съдника“…
Владетелят вдигна ръка и граматикът, млад, с едва набола брада, въпреки че си гледаше в листата, замлъкна в очакване и приготви гъшето перо да драска и поправя Повелята.
Кавханът направи още няколко крачки и рече:
— Нека си остане тъй. Продължи, Гаврилос, моля.
Младежът зачете нататък:
— Старейшината или Съборът на общината право му се дава на всяка година в ден Бехти да издига заслужили люде да станат от багаинско съсловие…
— Не само поради ратни заслуги — каза владетелят и граматикът чевръсто заскърца с перото, — но и за ум, майсторлък и ако е дал повод уважаван да е от люда… Написа ли го? Чети нататък, момаже.
— Които са багаини по съсловие, тях им се вменява в задължение да избират от бат-багаините в общините на една жупа, в която един и същ език се говори, и да издигат достоен чловек за Жупан. И пак багаини да посочват кой бат-багаин Бори-таркан на град да става. Жупанът в ден Бехти пред Съвета на бат-багаини да предлага кои багаини достойни са за издигане в съсловие.
— Това… подчертай го, ще го мисля още.
— Сторено, Велики кавхане!
— Чети тогава нататък.
— Бат-багаините да предлагат пред Боилския съвет кой боил да стане Бан на банава. Банът в ден Бехти пред Боилския съвет предлага кои да се назоват боили. Боили и бат-багаини на Велик събор избират кавхан на саракта. Боили избират най-умните и достойни от своето съсловие за хора в Боилския съвет. И всички длъжности да траят по една Янкулова година и не повече, но може по-малко, ако старейшини, жупани, банове и боилски съветници закона не знаят и престъпват и нехаят за добруването на народа на Слънцеград.
— Добре. Нататък. Да кажеш нещо искаш?
— Ако ми позволи Великият кавхан… — запъна се младежът.
С движение на веждите владетелят му нареди да не мънка, а да си казва какво му е на сърцето.
— Нека има срок от шест лета, след които за длъжностите в саракта да има одобрение, също както…