— Кавхане, чест ми правиш.
— После ще се покланяш, от заран седиш, гърбът те боли, момаж. Иди да почиваш, утре пак те чакам на зазоряване с новия Законник.
— Не съм уморен…
— Варе! Одеве честен беше, сега хитруваш! Иди, иди…
Кавханът остана сам. Приседна на пейката пред писалището. Отметна посивяла плитка, която клюмна от бръснатата му глава пред лицето. Позволи си да въздъхне тихо.
Да, Ромейската смута, която разтресе Саракта и бушува седем години, вече наистина е в миналото. Мнозина ромейски по кръв младежи, граждани на Слънцеград, мислят като неговия храненик-граматик. При все че вуйчовците на Гаврилос загинаха под веригите на чъваншегорите, когато армията на бунтовния водач, сваленият през 976 година василевс Василий II, отказа да се предаде.
Боилите недоумяваха защо Великият кавхан толкова усилия хвърля да се договори с главатаря на въстанието. Даже Елица, най-миролюбивото същество в цял Слънцеград навярно, му се беше троснала:
„Витане! Загиват хора! Направи нещо!“
„Слънце мое Елице, мъчат ме съмнения, че твърд с ТЪКМО този човек ще съм, заради злодеянието му към ратниците на цар Самуил от инаквата Линия на времената…“
„Не го чакай тогава и ТУК да постъпи по същия начин, Витане! Ти го пощади вече веднъж, прати го в манастир! Явно някои хора не разбират от добро…“
Ала кавханът колобър продължи да опитва да уреди конфликта с преговори. До момента, в който извергът наистина не ослепи ранени войници, които плени от кутугерски обоз. Числом пет дружини, заедно с лечителите.
И успя, надмогна себе си, обузда гнева си, не прати кораб небоходен „хала“, с гърмели и трескавици, със змеепламък и светкотевици да превърне в пепел бунтовните теми, както веднъж беше сторил. Ала вместо хала, позволи на багатурите да използват колесниците „чъваншегор“.
В света-време на Елица тази машини се наричаха танкове. Разбира се, машините в саракта се задвижваха от слънчеви колела, не с петрол, а вместо стрели или снаряди мятаха съсиреци топлина, взета от светилото, Небесния събрат на змейовете.
По този повод има тежък разговор с Пратеника-съзерцател на шарканите, но съумя да го убеди, че употребата на магическите слънчеви колела е била необходима. Сети се да срещне змея с участвалите в сражението чъваншегор-багатури и посланикът на Долната земя поне отчасти промени мнението си.
И сега, поне временно, сарактът се радваше на мир.
Задълго ли?
Върна се от бъдещето, където помогна на ичиргу боила Верена Дулари да проведе една малка военна операция, работа за джамаче, в разгара на похода на княз Ингвар против Константинопол. Тъкмо се зачуди как да постъпи, и войната свърши с мирен договор, князът се върна с плячка в Чернигов, а Вананд се зае с осъществяването на проекта си.
Беше 944 година.
Чак не повярва, когато успя да завърши първия етап само за седем години.
Естествено, без машините, задвижвани със слънчева енергия, не би се справил.
Изгради Слънцеград в меандрите на Дунава преди Бдинската крепост — Престолното място на новата държава. С небоходните кораби, само два от които бяха „хали“, си осигури мир, за да укрепи съюза. Наблюдаваше как Свентослав, новият княз на тавроскитите, бъдещите руснаци, разгромява хазарите, каганатът престана да съществува — дотук добре, обаче после варягът настъпи към Слънцеград. Успя да го пропъди с магия — вся паника в умовете на дружините на княза. Но подцени упоритостта му — Свентослав настъпи отново и опожари Дръстър.
Крал Мешко I поиска да се присъедини към Слънцеград тъкмо в тоя момент. Предложи и войски да удари в гръб тавроскитите. Навярно си правеше сметка да заеме престола в качеството си на избавител на младата държава. Независимо от тези негови мераци, чест му правеше, че не изчака да види накъде ще духне вятъра.
Тогава Вананд лично се качи на третата построена хала, най-мощната от въздушната флота на Саракта, като почти за опашката замъкна на борда и змея-посланик (впрочем, той полетя накрая сам). Пресрещна Свентослав и три пъти призова войската на нашественика да си обира крушите. Ала дружинниците повече се бояха от княза си, отколкото от небоходите. Вананд стоеше на мостика, змеят-посланик се намираше до него. Колобърът-кавхан извърна лице към шаркана, погледна го право в очите и заповяда на прислугата на халата да открият огън.
Змеят премълча и не изрази отношение.
След три секунди войската на тавроскитите вече не съществуваше и вятърът отвяваше пепелта на хора и коне към водите на Истър. После по реката се защураха ладиите на загиналата армия. Вананд ги остави да избягат.