Василий умря на площада пред мълчаливо многохилядно множество, уговорено преди това да не показва никакви чувства на одобрение — за гражданин на Слънцеград е срамно да се радва на нечия смърт, нека и заслужена.
Вананд до последно не беше убеден, че няма да има изблици, но поведението на народа го накара да се гордее с хората си и да се поздрави мислено, задето е посял семената на достойнството в народа си.
Осъденият пое меч от облечен в броня багатур — така поиска, да умре от собствената си ръка. Искаше да изкаже презрението си, но според наблюдаващите чужди посланици, май стана обратното — Слънцеград се оказа твърде високолетяща мишена за храчката на метежника. Вананд помоли змейовете за мъртва вода (нямаше точна представа какво е тя), в която да потопи острието предварително. Не че искаше да спестява на Василий мъките, а понеже не пожела зрелището да става по-грозно, отколкото е. Шарканите с готовност се съгласиха, даже дойдоха трима техни и кацнаха на перваза на канския аул дълго преди започването на процедурата — нарочно, за да не гледат само тях, а осъдения. И пак се наложи чужденците да ги подканват да не се въртят и да имат уважение към човека, който се сбогуваше със живота. Защото в саракта кой не е виждал змейове? Само слепите…
Василий заби меча в корема си, ръката му трепна в последния миг, но мъртвата вода си свърши работата. Не гъкна. Вананд прати писмо до княз Владимир с предупреждение, че ако още веднъж си позволи да се намесва във вътрешните работи на Слънцеград, може и да не свърши по същия начин, но държавата му без остатък ще стане бат-банава на саракта.
И за осем-девет месеца бунтът окончателно утихна, метежниците се прибраха по къщите си.
Оттогава мина година и четири месеца. В мир.
Докога?…
Вананд отвори капака на писалището. И се загледа в портрета на Елица, зографисан от един много добър майстор — като жива я бе нарисувал.
Милата му тя, за да не се чувства изоставена от мъжа си, беше предпочела да спи змейски каменен сън, докато Витан-Вананд се щура като изоглавен по скелето на гигантския си проект. От три години лежеше в криптата. А той от три месеца не се беше отбивал, за да поседи до нея за няколко минутки — през ден, два или три.
И седем дни не е съзерцавал портрета ѝ поне…
Вананд стисна с пръсти челото си.
Тангра всевиждащ, къде ми умът?…
— Крайно време е да си изберем канасубиги, любима — промълви той на портрета. — Крайно време е да поживея и за теб… за нас, а не за всички край Истър, Черното и южните гръцки морета.
Изправи се, без да откъсва навлажнени очи от лицето на Елица — самодивско чист лик с весели тъмни очи на човешко момиче. Момиче, което бе постигнало с обичта си онова, което той, боила колобър, даже нямаше идея как да направи.
— Скоро Слънцеград ще има кан — твърдо каза кавханът. — Обещавам ти, жими обич.
Елица се усмихваше от портрета.
Залязващото слънце окончателно нахлу през прозореца и изпълни килията със златно сияние.
Ние сме зората
Спецът, завеждащ лаборатория, обясняваше оживено, с неподправена отдаденост на поверената му работа, докато крачеха по коридора от Научното крило към отбранителната зона на яруса. Въпреки увлечението, с което говореше, гласът му звучеше малко по-фалцетно, а също така и жестикулираше малко по-отсечено, отколкото навярно му бе присъщо.
И, разбира се, отбягваше да се озърта към високопоставения камрад, когото придружаваше. И не само от лицето на пълномощния комисар отскачаха очите на Спеца, погледът му заобикаляше дори отраженията от червената униформа на Контрольора в металните стени на коридорите.
Наближиха люка за вход във военната зона, постовите от двете страни застанаха мирно, камерата за наблюдение се прицели в посетителите, а от тесните амбразури в железобетонната рамка на осмоъгълния, висок четири метра люк надникнаха роботизирани картечници.
Началникът на поста, младши комгруп с рубинени петлици, отдаде чест и поиска легитимация. Докато траеше проверката, Контрольорът спря излиянията на Специалиста с властно движение на кутрето.