Играта започва.
Не — продължава. Животът е движение и бяг. И, колко смешно, тичане подир една празна топка.
Ах…
Дай пас бе, левчо! Глей к’во изпусна!! Абе как се озовах в най-жалкия отбор за този мач!!! Ъх, Божееей!…
Безлунна нощ, забулена в облаци. По коремите им играе отблясък на голям град и затова на върха на могила, за която се твърди, че била тракийски погребален хълм, само съвсем отблизо са различими две сенки. Единият силует е черен и плътен, принадлежи на млад мъж.
Другата сянка би се изгубила при по-силна светлина. Мъждука като езиче на старо гробищно кандило, трепка точно както звездният куп Плеяди — в очите на човек с по-слабо зрение. Сякаш е пара от устата в безлунна нощ. Стройна безплътна снага на жена, вероятно красива, ала дори младежът, който стои до нея, не е в състояние да съзре чертите ѝ. Прозирният силует се клатушка над дупка, в която се крият полски мишки или смоци и гущерчета. И говори. Тихо реди слова пред младия мъж, а той слуша. И навярно едва я чува, защото буквално крачка встрани — и гласът ѝ се сплита с шумоленето на близката ивица тополи. Край събеседниците обаче вятърът кротува.
Младият човек пристъпва от крак на крак. У дома му лежи повиквателна. Датата да се яви в родната казарма е осми септември. Не са го забравили във военното окръжие, ох не. Младежът не разполага и с две пълни седмици да се наживее и налудува преди закъснялата военна служба. Но и не иска. Чака датата почти нетърпеливо.
Жената-видение свършва монолога си и задава въпрос, на който той отвръща:
— Да, запазихме кръчмата в нашата махала. Тържеството ще е след пет дни.
Произнася думата „тържество“ язвително, жлъчно. Сеща се за разнесените покани — идея, която би му се сторила забавна при други обстоятелства, да речем миналата година… Върху картичките са нарисувани зайци в униформи и кепета, с моркови вместо пушки на рамо. Гримасата му потъва в тъмното.
— Таиш надежда за някакъв обрат — изрича жената. — Войниклъка си възприемаш като избавление. Ала то е бягство.
Той премълчава, извръща лице към града. Блестят отражения в зениците му.
— Трябва да се овладееш — настоява жената. — Сега, след като ти разказах и ти открих цялата истина! Защото не можеш избяга от себе си.
— А какво да правя? — пита младежът глухо.
Сянката протяга гънка мъждукане, сякаш понечва да го погали по косата, той се дърпа крачка назад. Жената не може да го последва. Само казва:
— Учи. Търси. Чакай. Твоят Път не е начертан яко же мост през река, навярно ще трябва да покриволичиш, щом не се получи което бях намислила. Само недей върши щуротии! Опомни се! Варе1 вървя на бой с този свят. Не е най-доброто място да постъпиш така. В най-лошия случай ТУК ще си, дорде пораснеш…
Човекът обмисля всичко чуто досега и изведнъж размахва припряно ръце:
— Лош случай! Какво по-лошо от това, което стана?! Планове! Защо изобщо ме роди в тази скапана страна, щом…
Пляяяс!
Той — а може би и тя — не е очаквал, не е допускал възможността да бъде ударен, ала ето — невероятното се случи. Шамарът не просто пали лицето му, той прониква навътре и жилва жестоко мятащата се в клетка душа. Последвалите думи го стискат за гърлото с остри като бръсначи срички:
— Не смей да издумваш това! Тук е свята земя, ти, пале глупаво! Родът ми преди двайсет и пет иги е отдавал мъртъвците си на Слънцето от тук, от тази страна! И в жилите на хората тукашни и наша кръв тече! И е попивала в тази пръст! Не смей! Едва от половин асу сме напуснали този край, затуй ви доведох и посях за живот, както се бях заклела, тъкмо на тази земя… Откъде да зная колко се е променило… — тонът ѝ омеква. Може би защото стреснатият младеж отстъпва от нея, отдалечава се. — Никъде нямаше да си Вкъщи, освен тук, сине! Не съм носила плътта ти в себе си, ала душата ти беше под сърцето ми. Белязан си от него, няма как. И затова по-голям клетник щеше да бъдеш другаде, миличък… Мъка ми е за теб, но как да ти помогна, как!… Сам трябва да намериш Пътя си, чедо, сам… Постой, прости ми! Синко! Дете…
Но той вече бягаше по склона, кършейки буренака, и продължи да тича с възклицания по коларския път, водещ към тясно шосе. В нощта едва не налетя върху зиданото корито за поене на добитък. Продължи, хукнал презглава, за да не чуе, ако го викат откъм могилата.
Изскочи на шосето, но не спря, макар да го пробождаше отдясно под ребрата, сърцето дудумкаше в гърдите и вече бе невъзможно да определи от коя страна се намира то. С хриптене поемаше тежкия въздух, останал подир отминалия жегав ден. А на върха на хълма бе хладно. Хълцаше и от ридания, топуркаше по асфалта, криволичеше наляво-надясно, както правеха по светло лястовиците ниско над земята.