Орлин Крумов
Слънце в шепите
Огненият камшик изплющя и разсече заклещения между скалите кораб. След взрива корпусът рухна, превръщайки се в купчина тлеещо желязо сред въртоп от пламъци и искри.
Астронавтът, който с мъка бе изпълзял след тежкото кацане, наблюдаваше факела, известяващ на километри завръщането му на Земята. В джоба си носеше микроконтейнер с информация и няколко хранителни таблетки, които щяха да му стигнат на първо време. Оставаше му да чака, докато го открият.
Мъжът се вгледа в залеза на слънцето, в добрия стар светлик, за който бе мечтал през цялото пътуване. Дори се усмихна, за първи път от толкова време.
Защо се бавеха посрещачите, мина му през ума. Колко години са се изтърколили тук, докато е скитал със своя космически Арго? Все пак потомците на онези, които го изпратиха, би трябвало да знаят, че се завръща. Как ли ще изглеждат и ще му допадне ли техният свят?
Неусетно запримигаха звездите и в топлия мрак сънят го сви в прегръдките си.
На сутринта разбра, че никой няма да го посрещне. Той стана и като хвърли последен поглед на изпепеления кораб, започна да се спуска по сипея. Под него камънаците глухо хрущяха. Вървя така около три часа. После каменистата пустиня отстъпи място на равнина с рахитична изгоряла трева, която пукаше и се чупеше при най-лекия допир. След още час стигна до тесен пролом, в дъното на който съзря внушителна бетонна постройка. Слънчевите лъчи се плъзгаха по облия й покрив, засипан от искрящ, тежък прах.
Мъжът се затича и като пое няколко глътки въздух, за да възстанови дишането си, потропа на вратата.
Отвори му човек с атлетична фигура, облечен в оранжев комбинезон. В лявото си джобче близо до сърцето бе втъкнал стръкче жълта трева.
— Кой си ти? — запита домакинът.
— Казвам се Александър… астронавт. Завърнах се от космически полет. Трябва да стигна до най-близкия град.
— Град ли? Влез!
Домакинът го пропусна край себе си и затвори вратата. На пода лежеше друг човек, в същия оранжев комбинезон. Това, което порази астронавта, бе, че двамата си приличаха като близнаци или по-скоро като две кукли от един и същи рафт.
— Той има дефект на батерията — рече първият, — а онези от базата няма да дойдат скоро. Какъв модел е твоята батерия?
— С обикновено сърце съм — с известно раздразнение отговори Александър. — И стомах имам, и всичко останало.
Домакинът се доближи до електронен пулт, натисна светещия бутон и рече:
— База, тук периферия — две. Искам превод — сърце, град, стомах…
Изведнъж нещо запищя, човекът се хвърли върху Александър и след секунда закачи по една гривна на ръцете и краката му. Гривните веднага се залепиха, очевидно бяха свръхмощни магнити.
— Ще дойдат за теб — рече домакинът.
Ругатните отидоха на вятъра и след минута астронавтът притихна. Онзи се въртеше около него като дух, леко, безшумно, настройваше някакви уреди и с робско тъпоумие изпълняваше нарежданията, които пристигаха по етера.
След час нахълтаха хора в сини комбинезони, безцеремонно грабнаха мъжа и го измъкнаха навън. Александър бе откаран в нещо, което приличаше на хеликоптер, само че далеч по-различен от тези, които бе виждал.
Докато пътуваха, той внимателно наблюдаваше спътниците си. Те бяха кукли, усети ги по студените им ръце, по очите им, мъртви като копчетата на якето му. Говореха странни неща и си служеха със символи, от които не разбираше почти нищо. Накрая попита:
— Къде ще ходим?
— Никъде няма да ходим. Ние летим.
— Добре, към кой град летим?
— Град, град…? — спогледаха се онези.
— Лондон, Париж, Рио…
Не го разбраха. Той внимателно обмисли всичко, което бе видял до този момент. Реши се:
— Кои сте вие?
— Варианти на човека.
— А къде е човекът?
— Ти си човекът.
— Даа… А други няма ли?
— Други не трябва да има. Теб също не трябва да те има… в този вид.
Летяха безшумно, без сътресения, над мъртва и тъжна пустиня. Не се виждаха растения, нямаше дори сухи бодили и кактуси, никъде не се мяркаше отпечатък от животинска лапа. Само остри скали и солен пясък, толкова тежък, че не помръдваше от движението на вятъра.
След около три часа пристигнаха в неголямо селище.
Отведоха Александър в някаква лаборатория, за да му направят подробни изследвания. Със задоволство откриха, че е облъчен доста над нормалното, има смущения в хранопровода, сърдечната дейност и отделителната система.
След няколко теста, от които започна да повръща, а ръцете му да треперят, му дадоха паспорт с указания за професионалния профил.
Мъжът стоеше смазан, оглупял от всичко това. Някъде дълбоко в съзнанието му се запечатваха подробности, които в нормално състояние не би пропуснал да отбележи. Рентгеновият апарат, компютрите, дори спринцовките и медицинските бланки имаха свой собствен живот — движеха се, говореха…