Имаше и още нещо странно. Навсякъде, и в хеликоптера, и в залите и лабораториите, по улиците, дори по реверите на куклите имаше по едно малко цвете. Стръкче жълта трева, суха и гладка като слама.
Но Александър не мислеше за това. Облякоха му оранжев комбинезон и една от куклите го придружи до неговото бъдещо жилище. В лабораторията му обясниха, че щял да дели стаята с още двама.
Помещението бе три на три метра, мрачно, с изглед към задния двор. Слънцето бе най-редкият посетител тук, но след няколко минути гостът можеше да се ориентира чудесно в полумрака наоколо. С радост откри, че в стаята има радиоапарат, и побърза да го включи. Вместо музика от апарата се понесе пъшкане и сърдито мърморене… След няколко безуспешни опита Александър стовари юмрука си отгоре му.
— Глупак такъв! — ревна апаратът. — Ти с всичкия ли си?
Мъжът отскочи назад и катурна някакъв предмет, който незабавно започна да скърца и ругае:
— Тези кукли са ужасни… Аз бих забранил със закон създаването им. Какво чакаш, вдигни ме!
Едва сега Александър проумя, че говори столът, който бе катурнал.
— За какво ни го пратиха? — запита радиоапаратът. — Предишният санитар беше същият нескопосан дръвник. Ще се оплача в управлението от това механично чучело.
— Аз съм човек — кротко продума Александър.
Стана тихо. Само някакви далечни смущения едва-едва хриптяха по мембраната на радиоапарата. Пръв наруши тишината столът:
— Хора няма отдавна. Има само варианти, като мен и теб…
— Не съм вариант. Човек съм — повтори мъжът, докато изправяше стола.
— Я, той е топъл! — удиви се столът. — Чуваш ли, Фил, ръцете му са топли.
— Може да ги произвеждат топли — рече радиоапаратът Филипс. — Техниката напредна.
— Но аз усещам пулса му…
— Ела тук — заповяда Фил. — И потърси някоя радиостанция.
Александър се зае сериозно със задачата, докато Фил пращеше от напрежение, а накрая така се смути, че помоли да го изключат за минута. Когато го включиха отново, бе овладял нервите си напълно.
— Не може… не, не, хора няма отдавна, така ни внушават Победителите, а на тях може да се вярва. Все пак ти откъде се взе?
— Трудно ми е да ви обясня… Аз съм истински човек, приятелю. От века на първия междузвезден полет.
— Ве-ка? Това пък какво е? Да не би да отмерваш времето по този начин? Е, нашата мярка е Големият взрив. Сега сме седемдесет и третият цикъл след Големия взрив…
Тя бе със същия оранжев комбинезон, имаше прибрани русоляви коси и изправена стойка, а в погледа й се долавяше безразличие към всичко останало. Спря до него и дори не го погледна. Същинска кукла!
Дойде асансьорът и Александър вежливо я покани, при което едната й вежда леко трепна, но тя остана все тъй безразлична.
— Добър ден, госпожо! Как сте? — запита Фил, настанен в прегръдките на новия си прислужник.
— Ако бях добре, нямаше да съм тук — промърмори седефената пудриера. Тя лежеше върху изправената длан на жената-кукла, увита в бяла кърпичка. — Мисля, че огледалото ми не е в ред. Няма онзи блясък, с който винаги съм се славела в обществото.
— О, може да се е повредило от праха. Напоследък често се случва. Но за клиника като тази едно огледало е нищо работа.
Те се намираха в модерна клиника, където се отстраняваха болестите, или по-точно дефектите от предметите.
Докато чакаха пред два съседни кабинета, мъжът внимателно наблюдаваше жената-кукла. Откри, че е идеална изработка, рожба на някоя скъпа поръчка. Високо вдигнати гърди, гъвкава талия, дълги бедра, които неспокойно помръдваха в тясната дреха.
Ами ако не е кукла, изведнъж си помисли Александър, ако ръката й е топла, а в гърдите й бие човешко сърце? Той внимателно приближи до нея, опита се да я докосне, но тя дръпна ръката си.
— Вие… Истинска ли сте? — сконфузено запелтечи той.
— Аз съм като всички други.
След минута изнесоха пудриерата и нейната гувернантка с грациозна походка се отдалечи.
Ремонтът на радиоапарата Филипс продължи около четвърт час. Сега Фил се чувстваше здрав и бодър, в добро благоразположение на духа.
— Хубаво е да се живее — пропя той, щом излязоха на улицата. — Още по-хубаво е, когато знаеш, че ще свириш и ще съобщаваш новините вечно. Вечно!
— Слушай, Фил — започна Александър. — Що за същества сте вие — говорещи столове, мислещи радиоапарати, капризни пудриери? Та това е безумие!
— Пулсът ти се ускори — отбеляза Фил. Това говори за емоции… Ти си някаква странна кукла. Хм… Да речем, повече човек, отколкото кукла. Но защо си в такъв вид, искам да кажа, защо не си се превърнал в някакъв предмет?