— А защо да не бъда човек, а нещо друго? Какъв е смисълът от това… разчовечаване?
— Тук всички рано или късно се изменят. Стара история… По време на Голямата война върху земята се изсипали десетки атомни бомби. Хората, които оцелели, с времето станали неустойчиви, болнави, започнали да измират. Производството западнало, а с него и всичко останало. По-късно Победителите възродили производството, но не и живота, затова изработили механичните кукли по наш образ и подобие… И добре, че са го направили, защото постепенно хората започнали да приличат на предметите, които изработват. Всички ние изгубихме човешкия си лик и се превърнахме в продуктите на труда си.
— Но това е абсурд! Сън, приказка…
— Погледни ме! — настоя Фил. — Аз сън ли съм?
— Хмм… Не зная… Толкова съм объркан. Победителите… Какъв е цветът на кожата им, коя е религията им? Що за хора са?
— Хора… Каквито и да са, те също са се променили. Сега живеят съвсем изолирано в своите далечни селища, в които никой не е стъпвал. Механичните кукли са техните наместници в нашия свят. Обслужващият персонал и силите за сигурност се попълват само от тях. Те са кротки и изпълнителни, но ако пристъпиш към долината на обречените, ще ти светят маслото.
— Какво? Коя е тази долина?
— Знам ли… Може и легенда да е. Казват, имало такава долина, накрай света, в която се били скупчили изродени животни. За варианта-човек е опасно да ходи там, тъй като мутантите незабавно ще го разкъсат на парчета. Затуй има патрули — кукли, които стрелят без предупреждение по всеки, който се осмели да иде. Хайде стига за това. Включи ме на къси вълни и ме усили. Идва време за новините, трябва да предавам…
Около тях се бе събрала тълпа от желаещи да слушат новините. Александър натисна бутона. Мислите му бягаха към долината, за която току-що бяха говорили.
„Странен хуманизъм, за да предпазят някого от хищниците, могат дори да му светят маслото…“
— Така е — каза седефената пудриера. — Скучно живеем. Откакто мъжът ми замина в онази проклета долина, по цял ден седя на поставката и се любувам на прахоляка, който се стеле отгоре ми. За нищо не мисля, пък и да мисля, няма с кого да го споделя. Добре, че вие ме поканихте тази вечер…
— О, за мен е голяма чест — рече Фил. — А какъв беше мъжът ви?
— Офицер от армията. Победителите го ценяха, още повече че той постепенно се превърна в бойна ракета. Само не разбирам за какъв дявол им трябваше да го мъкнат към долината. Ако не беше отишъл, и до ден-днешен щеше да седи в двора.
Александър неспокойно се размърда. Той стоеше зад Фил, само на крачка от жената-кукла и интересът му се раздвояваше между нея и думите на господарката й.
— Нали разбирате — дълг — промърмори Фил. — А какво има в тази долина?
— За тези неща мъжът ми говореше рядко… Преди време се пусна слух, че в долината ставали събития, които не са угодни на Победителите. Тогава се взеха мерки да се изолира… Отгоре на това мъжът ми твърдеше, че там имало някаква зелена стена, в която можеш да влезеш и да се загубиш.
Да не искате да кажете, че има гора? — запита радиоапаратът.
— Да. А какво е това всъщност?
— Гората е митологично същество. Онзи ден предавах някаква популярна лекция, посветена на култовете и суеверията. Та гората е… така де… хиляди високи растения, събрани на едно място. Със свой собствен живот. Аз не вярвам, нито едно растение не е оцеляло, с изключение на Слънчевото цвете, цветето, което толкова обичаме…
— Слънчево цвете ли? — намеси се в разговора Александър. — Много поетично име за вашия мъртъв свят… Защо не го нарекохте „Вариант на слънчево цвете“?
— Слънцето е вечно — троснато отговори Фил. — Пък и името е останало от последните хора, нарекли са го така, преди да изчезнат. Вече не цъфти, но надживя всичко останало. То е вечно и затова е наш символ…
— И символът ще ви погуби — неочаквано за всички рече жената в оранжев гащеризон. — Зная го от дедите си.
— Ти, кукло, имаш деди? — прихна пудриерата.
— Аз съм човек. Жена…
— Тази кукла е полудяла — злобно рече пудриерата. — Фил, извикайте, моля ви, пазачите.
Радиоапаратът настойчиво писна, но Александър с рязко движение го изключи. След миг грабна пудриерата и я запрати в шкафа при ботушите.
После протегна ръка към жената. Топлината се сблъска по върховете на пръстите им.
Делтапланът стремително се втурна надолу, но вятърът го настигна, подметна го и се опита да го смачка. После зарева в ушите на бегълците.