Усетиха ги в последния миг. Очевидно охраната не очакваше някой да се прехвърли с безмоторна лястовица. Виолетов лъч обходи небето, изсъскаха първите ракети, изпепеляващи всичко с огнените си опашки. Но беше късно…
Лястовицата бавно се спусна към долината, изви над малка полянка, плъзна се между стволовете и се прекърши в един от тях. Леката материя, от която бе сглобена, се разпиля из храсталаците.
Бегълците бавно дойдоха на себе си. Бяха заобиколени от мъже и жени, облечени в животински кожи. Александър притисна жената до гърдите си, после забеляза, че хората пред тях имаха кротки, одухотворени лица.
— Кои сте вие? — запита най-възрастният от тях.
— Бегълци — Александър посочи назад.
— Като всички нас — усмихна се онзи. — Хората полека-лека се преселват на това благословено място. Тук никой не се изражда, няма нито Победители, нито техните механични питомци… Природата не ги допусна.
После им кимна да го последват. Долината, която имаше огромни размери, бе гъсто населена. Обитателите й ходеха облечени с кожи, някои разпасани и полуголи. Палеха огньове по първобитен начин и живееха в кирпичени колиби с дупки вместо прозорци. Навред се мяркаха купчини от смет, домашните животни се въргаляха на всяка крачка, чувствайки се пълни господари.
Старецът ги покани в своята колиба. Тя беше празна, но в средата й имаше дупка, в която се спускаше дървена стълба. Под земята Александър и неговата спътница попаднаха в един съвсем различен свят, свят на удобство и уют. По стените висяха картини от стари майстори, икони в позлатени рамки. В дъното на подземната стая имаше библиотека, а пред нея бюро, отрупано с най-различни предмети, сред които се открояваше голям географски глобус.
Гостът внимателно завъртя глобуса. Светът, континентите и държавите, изобразени върху него, бяха същите, които той помнеше още от училище. Това бе много стар предмет…
— Да, много стар — прочете мислите му старецът, който бе захвърлил кожената премяна и бе облякъл памучен костюм.
После им предложи да седнат и им подаде по една кристална чаша. Стремеше се да изглежда спокоен, но когато наливаше питието, ръката му трепереше.
— Дъщеря ми… — каза той и отпи голяма глътка. — Всеки момент трябва да роди… Дай боже да мине леко.
Той гаврътна остатъка от искрящата течност и си наля отново. Сетне продължи:
— Децата са нашата надежда, силата ни… Те трябва да довършат започнатото.
— Не разбирам — рече Александър. — Защо живеете по този начин?
— Ние сме бегълци, търсещи свобода. Обкръжаващият ни свят е враждебен, но засега бави удара си, защото не сме опасност за него. Жалки диваци, живеещи в примитивни колиби. Така, както огледалото отразява лъчите на слънцето, така и този неугледен свят отразява погледите на враговете ни. А тук, под земята, имаме всичко — жилища, училища, промишленост… Занимаваме се с наука, скоро ще имаме оръжия, чиято разрушителна сила не е позната дори на Победителите. Тогава ще настъпи нашият час…
— За да премерите силите си с тях — прекъсна го гостът.
— За да ги сразим! — в очите на стареца блеснаха пламъчета.
Александър остави чашата и разтри с пръсти изпотените си скули. Устните му нервно потрепваха.
— Нима искате втори Апокалипсис? — запита той. Отиде до бюрото и вдигна географския глобус. — Не… Трябва да се намери друг изход. Долината се намира ей тук. Вижте колко е малка. В нея се е съхранил животът, част от природата и хората. Нямате право да рискувате!
И той пусна глобуса, който с трясък се разпиля на десетки късове.
Настъпи тягостна тишина, която ненадейно бе прекъсната от болезнен вик. Старецът скочи от мястото си.
После лицето му се проясни и той едва забележимо се усмихна:
— Помислих ви за безумец, но ето, че един човек застана на ваша страна…
В съседната стая бе изплакало новороденото.