Врата на залата се отвори. Човекът до компютъра и шаха неволно се озърна, като си помисли, че преди съскането на пневматиката никога не е достигало до ушите му заради гласовете наоколо, заради вентилаторите на машините, индикаторните звукови сигнали и бученето на уредбите на долния етаж. Само когато се намираше непосредствено до същата врата — само тогава я чуваше. Не и сега… И стъпките преди не са кънтели по този начин… Лаборанти, асистенти, специалисти — всички са пуснати да си търсят други ангажименти и източници на доходи.
Физикът до компютъра потисна въздишка. Проследи с поглед приближаващия се колега. Онзи старателно бършеше ръцете си със салфетка. Удивителен чистофайник. Когато заставаха един до друг, направо влизаха в клишето, според които теоретиците били спретнати, принципни, спокойни и подредени, а експериментаторите — размъкнати, конформисти и суетливи.
В момента обаче и двамата научни ръководители на „Звезден скок“ изглеждаха еднакво потиснати.
Теоретикът кимна към шахматната дъска:
— Не се ли отказа?
— Не. — Експериментаторът седна на бюрото си и премести шаха така, че да е удобно да започват. — И без това, какво ще правим цяла седмица?
Колегата му изсумтя:
— Седмица! Тия горе не са с всичкия си. Да не би да очакват, че ще направим чудо до следващата сряда?… Борис, защо, дявол да го вземе, дойдохме в тая невротична страна? А аз си мислех, че само британците са откачени!
— Защото у нас е още по-зле, Матиас. Къде биха ни отпуснали толкова средства другаде?… И аз, докато специализирах, реших, че французите не са наред.
— Но ни спряха! Съвсем внезапно!… Ех, добрата стара Европа… запази ли си билет за дома?
— Не е внезапно. Очакваше се… Не. Ще си потърся друга работа тук. Лудница е, но има пари.
— Но да дадат като срок само СЕДМИЦА!… Има, да.
— И три месеца да ни бяха дали, мислиш ли, че бихме разплели възела?
Теоретикът почеса оплешивяващата си глава. Постави юмруци един върху друг и подпря остра брадичка на тях.
— Имам да плащам ужасно много сметки — съобщи той унило. — Жена ми ще ме убие. Имаш късмет, че не си женен.
— Не знам дали е късмет. Ако получа добра оферта, ще се опитам да уредя и теб, Матиас.
Теоретикът кимна тъжно. Докато работеха по проекта „Звезден скок“, той успя да влезе в остра полемика по страниците на научните списания с мнозина университетски светила по целия свят. А понеже не можеше изцяло да разкрие данните за опита заради идиотските клаузи за поверителност в договора си, компенсираше липсата на доказателства за аргументите си с логически изложения. За мнозина това прозвуча като обида. Науката е безпристрастна, но учените никак не са.
Никой достатъчно състоятелен университет не го искаше в преподавателския си състав. А другите проекти, свързани с физиката, предпочитат емпирици като Борис. Проклети сметки.
Все още не бяха направили ход, съзерцаваха дъската.
— Какъв максимален диаметър на червейевия канал успяхме да отворим, Борис?
— Максимален? Сантиметър. Почти.
— Достатъчно да промушим през него едно бонбонче, нали?
— Теоретично — Борис се опита да не изрича думата подигравателно. — На изхода пак пристигаше плазма.
Пръстът на Матиас докосна царската пешка, но вместо да я премести, теоретикът отново се поинтересува:
— А разликата в температурите на входа и на изхода каква беше?
— Средно?
— Средно.
Експериментаторът потърка чело.
— Матиас, ти продължаваш да търсиш компактната формула… има ли смисъл?
— Какво друго ми предлагаш да върша?
— Ох… Средно около петстотин градуса. Студен шоколадов бонбон, хайде, със стайна температура, а от подпространствения канал излиза електронно-протонен газ около точката на топене на оловото.
— Защо?
— Излишък енергия. Захранваме канала, за да го стабилизираме. При пробиването на червейева дупка отива мощен импулс, а после като достигнем работно ниво…
— Не разбирам откъде има излишък, за да разбие бонбона на атоми, да ги йонизира и нагрее… вие наистина ли сте слагали бонбон в установката?
Борис се изкиска в шепа, погледна колегата си и мигом стана сериозен.
— Веднъж — призна честно той. — Какво толкова? Има ли значение какъв ще е пренасяният обект?
— Не, разбира се… И получили се нещо?
— Нещо?… Майтап ли си правиш… Матиас! Ти ще я мърдаш ли тая пешка или ще й мачкаш главата?
Теоретикът не реагира на забележката. Поразмисли и попита:
— Не опитахме ли да приберем луфта, да смъкнем захранващата мощност до оптимално ниво? Да не остава енергиен излишък, който да ни стапя обектите за прехвърляне?