Кое му е лошото на този набързо скициран от мен проект за междузвезден полет? Първо — също като ракетоносителите „земя-орбита“, звездолетът е за еднократно ползване. Горивните му холдери се опразват и се изоставят в междузвездното пространство, запазвайки същата скорост, каквато са имали в момента на отделяне. Там, където ще пристигне корабът, няма да има промишленост, която да го снабди с нови резервоари, нито да ги напълни. А, да, любопитното е, че при втория, забавящ етап на полета, отработените степени на звездолета ще ИЗПРЕВАРВАТ целия апарат, като ще продължават дрейф по посока на целта на мисията. Тук има една възможност да се монтира апаратура за близко разузнаване, а дори и пионерни совалки, които ще пристигнат първи до „мишената“. Но, това е подробност. Вторият проблем на термоядрената междузвездна ракета е по-лош. А именно — според елементарни инженерни разчети, извършени по формулите на Циолковски, при пет степени необходимата маса ще се разпределя както следва: ако полезният товар е един тон, петата, най-горната степен ще тежи около тринайсет тона, четвъртата — двайсет и пет, третата — сто и седемдесет, втората — хиляда сто и петдесет, а първата, която, съответно, ще изгори в самото начало, се нуждае от обща маса десет хиляди тона…
През залата прелетя ропот. Борис се ухили.
— Да, съгласен съм с вас — рече жизнерадостно. — ТВЪРДЕ разточително. За изпращане до друга звезда на полезен товар от един тон, трябва да похарчим близо 11 360 тона… Но нека си представим същата ракета, чиито холдери са изградени от свръхплътен лед. И това даже не са резервоари, а гигантски ледени кристали, в молекулната структура на които са включени изотопи на лития и хелия… или смес деутерий–тритий, деутерий–хелий-3, които са същинското гориво за термоядрения реактор на кораба. По този начин се отърваваме от теглото на тарата, реакторът „изяжда“ целия айсберг, предназначен за първа, втора и така нататък степен БЕЗ ОСТАТЪК. Нещо повече — нажежената плазма, която ще излита като реактивна струя, ще бъде подложена на силно разрушително поле от уредба, наречена „мезонен деструктор“, като по този начин отделните йони от плазмата се разбиват на още по-малки частици и се увеличава скоростта на изтичане. Мислите ли, че това би решило проблема с „разточителството“?
Борис издържа нужната пауза и дори обходи с разсеян поглед журналистическата кохорта пред себе си. По физиономиите на някои се четеше отегчение, другаде пък забеляза неприкрит скептицизъм. По лицата на повечето репортери обаче нищо не можеше да се прочете, бяха като придатъци към диктофоните и камерите си.
Той късо въздъхна и продължи:
— Уви, няма. Въпреки че съотношението обща маса към полезен товар се подобрява, но пак остава твърде високо, а именно — едно към шест хиляди, за да може да се говори за някакъв вид икономическа изгода от построяване и пращане в далечния космос на подобни апарати. Дори с използването на технологията AIM, Antiproton Initiated Microfission, тоест антрипротонно иницииране на термоядрени реакции, при което значително нараства КПД на процеса, пак нямаме голяма изгода… Да, да, при все че печелим специфичен импулс на двигателната уредба от 61 хиляди секунди… моля? Специфичният импулс значи, че всеки грам изразходван работен реактивен флуид за една секунда позволява тяга от 61 килограма. Традиционните химически ракети осигуряват 150–200 пъти по-ниска тяга. Да?… О, наистина, антипротоните са скъпо вещество, осем-десет трилиона долара за грам, но за целите на една мисия са нужни микрограмове, пък и през последната година имаме изключителен напредък в удържане на антивещество в криогенни електромагнитни капани… разбира се, колега, протон-антипротонната анихилация е доста мръсен в радиационно отношение процес, позитронната анихилация е „по-чиста“ и безопасна, така е… Да, правилно, и съхраняването на позитронните частици е по-лесно, но позитронен двигателен реактор позволява не повече от 900 секунди специфичен импулс… А?