От време на време Матиас се ядосваше на тъпите питания, излизащи от устите на недостатъчно образовани репортери, тогава пак Борис, набрал обороти, бързо се намесваше, поемаше топката и отклоняваше лавината думи от колегата си. Но накрая започна и той да се изтощава.
Макар че, трябваше да си го признае — харесваше му да говори пред почти зяпнали от учудване хора. Вече бе преодолял изцяло смущението си и само пренапрегнатите гласни струни можеха да го спрат.
Почти по случайност успя да опази най-бомбастичното изявление за финала на пресконференцията. Физикът пресипнало благодари на репортерите за вниманието и, вече излизайки от залата, се сети:
— О, прощавайте! — подхвърли през рамо. — Някой май беше попитал кога ще направим пробен полет с дистанционно захранвания ни междузвезден апарат… имаше ли такъв въпрос?
Уморените, измачкани и разчорлени журналисти замряха като хипнотизирани.
— Е, след две седмици заповядайте във фермата на един от главните акционери в „Астроконкиста“. Все се чудеше какво да прави този имот… Пустинна местност в Невада, идеална за изпитания на звездолет.
И чевръсто офейка от буквално мигновено освирепелите репортери.
Интервю по телефона:ВЪПРОС: Доктор Нейдейлшеф, самият вие имате ли намерение да отлетите към някоя нова звезда на борда на проектираните по ваша идея кораби?
ОТГОВОР: Хм… честно казано, не. Матиас… професор Зонтаг, а и неколцина от директорския борд сериозно обмислят тази опция, но аз явно не съм толкова авантюристично настроен…
ВЪПРОС: Как ще коментирате изявлението на правителството, че ще ви съди за използването за лична изгода материалите от поверителната програма „Стар Джъмп“?
(пауза)
ОТГОВОР: Не съм чувал за такова изявление… Не мога да коментирам. Това е глупаво. Прощавайте, затварям, приятна вечер.
(обратно)Среден американски запад,
две години след спирането на старта на „Конкистадор-1“
Ранчото е хубаво място за отмора. На мили навред собствена земя, тишина и спокойствие. Небе и равнина. Много небе. Арнолд Ричардс, колкото и да имаше работа и грижи покрай конете, винаги отделяше време да погледа небето. Най-вече нощем, край огън на открито. Взираше се в звездите… и се мъчеше да не мисли и да не мечтае за тях.
Изпращя главня и той се пресегна да я бутне навътре в жарта. Изпърха от тъмното черният му жребец за езда. Господи, каква тишина…
Конят пръхтеше.
Ричардс посегна към пушката и се ослуша. Намръщи се. Май сред скалите на изток бучеше автомобил. Не след дълго нощта погрозня от фаровете на джипа.
Ричардс изчака колата да се приближи. Помисли си, че май трябва да престане да казва на работниците си къде точно ще нощува, за да не могат да го намират и безпокоят. Нали заради това зарязваше мобилните си телефони — за да го оставят на мира!
Знаеше, че няма да го направи.
— Синьор, търсят ви по телефона!
Ха така…
— Майната им. Не съм на повикване — слабо се озъби собственикът на ранчото, който искаше всичко на всичко да е и господар на собственото си време.
— Търси ви синьор ученият, конквистадоре…
Ричардс се оживи. Побутна бейзболната шапка, килна я към тила си, като я почукна с показалец по козирката. Пое си дъх:
— Дай го тогава.
Икономът-коняр поднесе дже-ес-ема много почтително. Ричардс набра номера, отбелязан на дисплея като неотговорено повикване.
— Здравей, Борис.
— Здрасти, Арни — с известно забавяне отвърна слушалката. Аха, значи отдалеч се обажда, рече си Ричардс.
— Престани с това „Арни“. Знаеш, че не го обичам.
— И аз не обичах руснаците, ама на, човек се променя… Ти, впрочем, склонен ли си да ги заобичаш?
— Кого? Руснаците? Никога не съм ги мразел.
— Нямал си исторически повод като Матиас, затова. Е, при мен случаят е двусмислен по отношение към тази нация…
— Борис, да не си пиян?
— Ъхъ. Мъничко.
— И нямаш другарче да си приказваш? Съжалявам, не мога да ти помогна.