Ивана Бърлич-Мажуранич
Слънцето девер и Нева Невичица
Живели мливар и мливарка, а и двамата били с твърди и несправедливи сърца. Като е да донесат царските слуги да смелят жито, той не взимал нищо за уем и на това отгоре на царя подарък пращал, само и само да се подмаже на силния цар и на неговата щерка, надменната царкиня. А като дойде сиромах да смели жито, мливарят взимал от два шиника единия за себе си уем, иначе не искал да мели.
Един ден, а това било по Коледа и било голям студ, във воденицата дошла някаква баба, цялата в кръпки и парцали. Воденицата била в горичката на потока и никой не можел да знае откъде е дошла бабата.
Но това не било баба като баба, а било Мокош1. А Мокош умеела да се превръща във всичко — и в птица, и в змия, и в баба, и в девойка. Освен това Мокош умеела да прави всичко — и зло, и добро. Но тежко томува, който й стори нещо, защото била много зла. Мокош живеела в калта накрай блатото, където есенно време живеело слънцето. Слънцето нощувало при нея цяла зима, а Мокош знаела и люти билки, и баене за здраве, та баела и отглеждала невръстното Слънчице, докато не се подмладяло по Коледа и не блеснело наново.
— Добър ви ден — поздравила баба Мокош мливаря и мливарката, — да ми смелите тази торба жито.
Сложила бабата торбата на земята, а мливарят рекъл:
— Ще смеля, половин торба на тебе за погача, а половината за мене за уем.
— Недей така, синко! Малко ще ми е за коледна погача, защото имам шест сина, а ми се роди и седмо внуче Слънце.
— Я не дрънкай празни приказки, стара глупачко — грубо отвърнал мливарят. — Тъкмо на слънчева баба приличаш!
Че така, че иначе, но мливарят не скланял да мели без половин торба, а бабата метнала отново торбата на гърба си и си отишла, откъдето била дошла.
А пък мливарят имал дъщеря, хубава девойка, наричали я Нева Невичица. Когато се родила, вилите я окъпали във вода от воденично колело, та всяко зло се махало от нея като вода от воденица. И още вилите били нарекли, като се зажени тя, Слънцето да й бъде девер, значи щяла да е слънчева невяста. Затова я нарекли Нева Невичица, а била прекрасна и винаги засмяна като ясен ден.
Домъчняло на Нева Невичица, когато мливарят изпъдил така бабата. Отишла тя, дочакала бабата в горичката и казала:
— Бабо, върни се утре, когато ще съм сама. Ще ти смеля житото без уем.
На другия ден мливарят и мливарката отишли в гората да секат бъдник за огнището, а Нева Невичица останала сама. Не минало много, ето ти я бабата с торбата.
— Добра ти среща, девойко — казала бабата.
— Добра и на тебе — отвърнала Нева Невичица. — Чакай, бабо, да отворим воденицата.
Това било малка воденица лъжичарка, хващала водата в четири кръстосани лъжици и се обръщала като вретено. Мливарят бил запънал воденицата, та Нева Невичица трябвало да влезе до колене в ледения поток, за да махне резето.
Затракала воденицата, завъртели се воденичните камъни и Нева Невичица смляла житото на бабата. Напълнила й торбата с брашно и не взела нищо за уем.
— Е, сполай ти, девойче — казала бабата, — ще ти се притека на помощ, където и да ти мине кракът, дето не си пази краката от ледената вода, нито ръцете от неплатена работа. И още ще кажа на моя внук Слънцето кой го е дарувал с погача.
После бабата взела брашното и си отишла.
От този ден във воденицата нищо не могло да стане без Нева Невичица. Докато не се докосне тя до воденицата, лъжиците не хващат вода, ако тя не надникне в сандъка за брашно, в него няма да има никакво брашно. Колкото и да падало от камъните, сякаш всичкото пропадало в земята — сандъкът оставал празен, докато в него не надникне Нева Невичица. Така било с всичко, което било свързано с воденицата.
Това траяло доста дни, траяло и продължило, мливарят и мливарката взели да ненавиждат дъщеря си и да я мразят. Колкото повече тя се трудела и повече печелела, толкова те по-мрачно я гледали, дето умеела да прави всичко с песен, а те не могли и със зъби и нокти.
Било една сутрин, по горещниците, когато Слънцето, силно и жарко, презполовявало небето като нажежено злато. То вече не нощувало в калта, нито Мокош го гледала, а владеело света, слушали го и небето, и земята. Седнала Нева Невичица по горещници пред воденицата и си помислила:
— Да ми е да се махна оттук, като не мога да им угодя на тези недоволници.
Тъкмо помислила така, и пред нея се появила онази баба, която била Мокош.
— Аз ще ти помогна, но трябва във всичко да ме слушаш и гледай да не ме обидиш — казала бабата. — Ето тази заран надменната царкиня се разхождала по ливадата, изгубила си ключовете от раклите и килерите, та сега не може да си вземе короната, нито одеждите. Царкинята е разгласила — който намери ключовете, ако е момък, тя ще му стане либе и годеница, ако е девойка, царкинята ще я вземе за първа придворна. Ела с мен, ще ти покажа къде лежат ключовете в щира. Ще занесеш ключовете на царкинята и ще бъдеш първа придворна. В свила ще се обличаш и край коляното на царкинята ще седиш.
1
Мокош — Властна сила, която според вярванията на старите славяни владеела над земята, предимно по мочурищата. Тя се споменава във връзка с небесния бог на гръмотевицата Перун. — Б.а.